2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
София, 03.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи декември две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова ч.гр.д. № 660/2011 година.
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. А. Ч. против определение № 1219 от 1. 07. 2011 г. по гр. д. № 1925/2011 г. на Софийски апелативен съд, 4 с-в, с което е потвърдено определение от 13. 04. 2011 г. по гр.д. № 12719/2010 г. на Софийски градски съд, І-4 с-в, с което образуваното пред градския съд първоинстанционно производство е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на ОС – Смолян.
Ответната страна по частната жалба – Прокуратурата на Република България не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, прие следното:
Частната жалба е допустима. Същата е подадена от лице имащо право на жалба, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Определенията по чл. 121 ГПК, с които се уважава възражение за родова или местна неподсъдност и делото се изпраща на компетентния съд, имат преграждащ характер, тъй като със същите се препятства възможността за разглеждане на делото от сезирания от ищеца съд. В този смисъл е и ТР № 1/2001 г., т. 5. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че същите подлежат на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението.
С обжалваното определение апелативният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, с което делото е изпратено по подсъдност на СОС, е приел, че искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ са подсъдни на съответния родово компетентен съд по местожителството на увредения /в случая [населено място], С. област/ или по мястото на увреждането /в случая обвинението е било повдигнато и поддържано от ОП – С., а присъдата и въззивното решение са протестирани от ОП – С. и от АП – П./, съгласно правилото на чл. 7 ЗОДОВ.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат следните процесуалноправни въпроси: а/. дали наличието на специални процесуални правила за местна подсъдност на исковете по чл. 2 ЗОДОВ, установени в чл. 7 от същия закон, дерогират общите правила за местна подсъдност по чл. 108, ал. 1 ГПК или пораждат за увредения една допълнителна процесуална възможност, от която той не е задължен да се възползва – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, както и че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК/; б/. ако увреждането е извършено на територията на различни съдебни райони, разполага ли ищецът с възможността да предяви иска в един от тези съдебни райони или е от значение мястото на последното увреждащо действие – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Първият посочен по-горе въпрос е разгледан от въззивния съд и е обусловил преценката му за местна подсъдност на предявения иск. Не е доказано, обаче, твърдението същият да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, нито да е решаван противоречиво от съдилищата. Изводите на съда по този въпрос не противоречат на ТР или ППВС, няма доказателства за решаването им в противоречие със съдебни решения на ВКС, формиращи задължителна съдебна практика, няма и доказателства за противоречивото му решаване от съдилищата.
Разглеждането на този въпрос не би допринесло и за точното приложение на закона и за развитието на правото, доколкото разпоредбите на чл. 7 ЗОДОВ и чл. 108 ГПК са ясни, пълни, непротиворечиви, няма предпоставки за неправилното им или противоречиво тълкуване, нито за неправилна преценка на съотношението между тези процесуалноправни норми на специална към обща.
Относно втория поставен от касатора процесуалноправен въпрос – не е доказано същият да е решен в противоречие със задължителната съдебна практика. В случая се претендират вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление, наказателното производство по което е приключило с оправдателна присъда. За да обоснове извод за законосъобразност на първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че увреждащите действия не са извършени в [населено място]. В исковата молба са изложени твърдения, че действията по повдигане на обвинението са извършени в [населено място] /от прокурор при ОП – С./, а действия по поддържането му – в [населено място] /от прокурор при ОП – С., в съдебно заседание и чрез протестиране на присъдата/ и в [населено място] /от прокурор при АП – П., чрез протестиране на въззивното решение/. Приложените към изложението ППВС № 7/65 г., определения и решение на ВКС не съдържат данни решението на въззивния съд по този въпрос да противоречи на приетото в постановлението и в приложените съдебни актове, нито да е решаван противоречиво от съдилищата.
Поради липса на основания по чл. 280 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на определението на апелативния съд.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1219 от 1. 07. 2011 г. по гр. д. № 1925/2011 г. на Софийски апелативен съд, 4 с-в.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: