3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
София, 24.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 997/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от П. А. А., чрез пълномощника адв. В. Г., против решение № 91 от 12. 04. 2011 г. по гр.д. № 179/2010 г. на Ловешкия окръжен съд, потвърждаващо решение № 134 от 4. 04. 2008 г. по гр.д. № 1596/2007 г. на Ловешкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от П. А. А. против К. П. А. иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД. Сочи се неправилност на въззивното решение поради постановяването му в противоречие с чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД, както и при несъобразяване на съда с доказателствата по делото, установяващи изпадане на дарителя в нужда през тримесечния период преди предявяване на иска. Иска се отмяната му и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по материалноправен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба К. П. А. изразява съображения за правилност на въззивното решение и за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С обжалваното решение окръжният съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от П. А. А. против К. П. А. иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД. За да постанови този резултат, съставът на съда е приел, че не са налице основанията на посочената законова норма за уважаване на иска, тъй като дарителят – ищец не е изпаднал в трайна нужда от издръжка /доколкото месечните му доходи от пенсия и наеми превишават необходимите разходи за издръжка, при отчитане на специфичните му потребности/, нито по делото има доказателства да е поискал издръжка от надарения – ответник по иска. А релевантните за спора факти, след установяването на които са направени посочените правни изводи, са приети за доказани въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства, съдебномедицинска и две съдебно-икономически експертизи.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос: колко продължително и тежко трябва да е материалното състояние на дарителя, за да се приеме, че същият има трайна нужда от издръжка и може ли да се отмени дарението, ако надареният сам е поставил в нужда дарителя.
Такъв правен въпрос не е разглеждан от въззивния съд. В мотивите към обжалваното решение е прието, че в нито един момент /нито в сочения от ищеца тримесечен период преди предявяване на иска, нито след предявяване на иска/ ищецът не е изпаднал в състояние на нужда от издръжка, тъй като всеки месец е разполагал с достатъчно средства, за да посрещне разходите си /доколкото два дни след напускане на жилището на надарения е оттеглил дадените на последния пълномощия за получаване на полагаемата му се пенсия и наем, доколкото самият той е бил ползвател на дарения имот и наемодател по договорите за наем, доколкото е получил дължимите наеми и доколкото е установено, че приходите му надвишават двукратно разходите за издръжка за едно лице средно за страната/. Тоест, въобще не е обсъждан въпросът каква трябва да е минималната продължителност и степента на материално затруднение на дарителя, за да се приеме, че нуждата от издръжка е трайна.
От друга страна, разглеждането на поставения от жалбоподателя правен въпрос не би допринесло за точното приложение на закона и за развитието на правото. Формулировката на нормата на чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД е ясна, разбираема и редакцията й не поражда предпоставки за противоречивото й тълкуване от съдилищата. По прилагането й има създадена задължителна съдебна практика с постановени решения на ВКС по чл. 290 ГПК /р. № 141 от 10.03.2010 г. по гр. д. № 2950/2008 г., III г. о., р. № 501 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г., III г. о., р. № 1031 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 4849/2008 г., I г. о., ГК и др./ и липсва необходимост така създадената практика да бъде осъвременявана или променяна.
Следва да се съобрази и обстоятелството, че изводите на въззивния съд в обжалваното решение съответстват на конкретните факти по настоящото дело и не противоречат на задължителната съдебна практика, обективирана в посочените по-горе решения.
Ответникът по касационната жалба не претендира деловодни разноски за настоящата инстанция и няма представени доказателства за извършване на такива.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 91 от 12. 04. 2011 г. по гр.д. № 179/2010 г. на Ловешкия окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: