4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1416
София, 30.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 683/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Ж. З. Г. против решение № 12 от 21. 01. 2010 г. по гр. д. № 424/2011 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която жалбоподателят е осъден, на основание чл. 59 ЗЗД, да заплати на [фирма] – [населено място] сумата 180267, 34 лв., представляваща получена без основание част от заплатена при публична продан продажна цена на недвижим имот – магазин, находящ се в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума от 29. 06. 2009 г. /предявяване на иска/ до окончателното й изплащане. Излагат се съображения за неправилност на решението в обжалваната част, изразяваща се в постановяването му при съществени процесуални нарушения – недопускане на поискани относими и допустими доказателства и неспиране на производството по делото, въпреки наличие на основания за това, и в нарушение на материалния закон – на разпоредбите на чл. 55 и 59 ЗЗД и при неправилна квалификация на претенцията. Иска се отмяната му в обжалваната част и отхвърляне на иска.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по процесуалноправен въпрос, решен в противоречие със задължителната съдебна практика, както и по материалноправни въпроси, с твърдения, че разглеждането на единия ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, а другият е решен в противоречие със задължителната съдебна практика.
Подадена е и касационна жалба от [фирма] против решение № 12 от 21. 01. 2010 г. по гр. д. № 424/2011 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от дружеството против Ж. З. Г. иск по чл. 86 ЗЗД. Твърди се, че в обжалваната част решението е неправилно, постановено в противоречие с чл. 86 и 84 ЗЗД и се иска отмяната му и уважаване на акцесорния иск в предявения размер.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне от съда по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика и с други влезли в сила съдебни решения.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
1. По касационната жалба на Ж. З. Г..
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части.
С въззивното решение апелативният съд е потвърдил решение на окръжен съд в частта, с която ответникът Г. е бил осъден, на основание чл. 59 ЗЗД, да заплати на ищеца – търговско дружество сумата 180267, 34 лв., представляваща получена без основание част от заплатена при публична продан продажна цена на недвижим имот – магазин, находящ се в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума от 29. 06. 2009 г. /предявяване на иска/ до окончателното й изплащане.
За да постанови този резултат, апелативният съд е приел, че сумата е получена от Г. без основание, тъй като към извършване на публичната продан същият не е бил собственик на 8/100 ид. ч. от изнесения на публична продан магазин, а посочените идеални части от правото на собственост са били притежание на акционерното дружество – ищец. Приел е, че като е получил без основание част от продажната цена, ответникът по иска се е обогатил без основание за сметка ищцовото дружество, което е обедняло. Относно собствеността върху 8/100 ид.ч. от магазина е приел, че ищцовото дружество [фирма] към извършване на публичната продан е било придобило право на собственост върху 8/100 ид.ч. от магазина на основание чл. 73, ал. 4 ТЗ – чрез извършена непарична вноска от акционера „Търговски център „Галактика”” АД, като при апортирането са спазени всички изисквания на чл. 72-73 ТЗ, а вносителят-акционер [фирма] е бил придобил собствеността върху тези 8/100 ид.ч. също на основание чл. 73, ал. 4 ТЗ – чрез извършена непарична вноска от акционера Ж. З. Г., също при спазване изискванията на чл. 72-73 ТЗ. От своя страна, Ж. Г. е бил носител на правото на собственост върху 8/100 ид. ч. на основание чл. 2, ал.1 ЗВСОНИ, като наследник на майка си – бивш акционер в [фирма], което е било собственик на процесния магазин, национализиран по Закона за държавния монопол на тютюна и възстановен на наследниците на акционерите по силата на закона. Приел е, че тъй като апортирането на притежаваните идеални части от магазина от Ж. Г., както и следващият апорт са извършени в хода на делбеното производство между Г. и останалите съсобственици и след постановяване на решението по допускане на делбата, то делбеното производство е продължило и приключило между първоначалните съсобственици, а последващият приобретател [фирма] е бил конституиран като трето лице – помагач на ответника Г. в делбеното производство. Приел е, че поради промяна в съсобствеността, право да получи 8/100 от продажната цена има собственикът [фирма] /частен правоприемник на правото на собственост от [фирма]/, а не предходния собственик и съделител Ж. Г..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на жалбоподателя Г. са посочени следните процесуалноправен и материалноправни въпроси:
а/. допустим ли е иск по чл. 59 ЗЗД, ако обеднелият може да се защити с друг иск /в случая с иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД/ – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с т. 8 от ППВС № 1/1979 г.;
б/. ако делбеното производство е приключило с влязло в сила решение за изнасяне на имота на публична продан и с решението е постановено в полза на един от съделителите, подпомаган от трето лице – последващ приобретател на идеалните части на този съделител, да се изплати съответната част от получената при проданта сума, то съделителят или последващият приобретател имат право да получат частта от продажната цена – с твърдение, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото;
в/. в хипотезата на чл. 59 ЗЗД всичко получено без основание ли се дължи или само по-малката сума между обедняването и обогатяването – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с т. 4 от ППВС № 1/79 г.
И трите посочени правни въпроса са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело.
Относно първия посочен по-горе правен въпрос /за субсидиарния характер на иска по чл. 59 ЗЗД/ – неоснователен е доводът, че същият е решен в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 8 от ППВС № 1/1979 г. Исковата претенция правилно е квалифицирана от съда по чл. 59, а не по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, доколкото в случая не се твърди даване на парична сума от ищеца на ответника при начална липса на основание, с оглед на бъдещо неосъществено основание или на отпаднало основание, а се твърди увеличено без основание имущество на ответника чрез получаване на част от продажна цена, дадена от трето по делото лице /купувач на изнесен на публична продан имот/, за сметка на имуществото на ищцовото дружество, за което се твърди че има право на част от продажната цена като съсобственик на имота. В съответствие с чл. 59, ал. 2 ЗЗД и с т. 8 от ППВС № 1/79 г. е прието, че дружеството не разполага с възможността да защити правата си с иск по чл. 55 ЗЗД или с друг предвиден в закона иск, поради което предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е допустим.
Относно втория посочен по-горе в т.”б” въпрос – неоснователен е доводът, че разглеждането му ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е ясна, непротиворечива и по приложението й има създадена обилна съдебна практика, включително и задължителна такава, обективирана в ППВС и в решения по чл. 290 ГПК. Няма и необходимост създадената практика да бъде променена поради неточно тълкуване на закона или осъвременена поради настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Относно третия поставен въпрос – неоснователен е доводът за решаването му в противоречие с т. 4 от ППВС № 1/79 г. При постановяване на решението въззивният съд е приел, че ищецът е обеднял със сумата 180267, 34 лв., представляваща 8/100 части от заплатена при публична продан цена, която сума е следвало да получи като собственик на 8/100 идеални части от продадения имот, а имуществото на ответника се е увеличило също със сумата 180267, 34 лв. без основание, тъй като към изнасянето на имота на публична продан и осъществяване на проданта той не е бил собственик на 8/100 ид.ч. от имота. Изводите на съда съответстват както на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, така и на приетото в точка 4 от ППВС № 1/79 г.
2. По касационната жалба на [фирма]
Касационната жалба е допустима.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части.
С въззивното решение апелативният съд е потвърдил решение на окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против Ж. Г. иск по чл. 86 ЗЗД. Съдът е приел, че с отправяне на искане за заплащане на 8/100 от получената при публична продан цена от дружеството до частния съдебен изпълнител, извършил публичната продан, дружеството не е поставило в забава ответника и няма данни последният да е бил поканен за исковата сума до предявяване на иска.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на жалбоподателя – търговско дружество е поставен материалноправен въпрос: дали искането на лицето, което твърди, че има право да получи съответна част от цената на изнесен на публична продан имот, отправено до съдебния изпълнител, поставя в забава лицето, на което тази част от цената е разпределена, както и дали последното се поставя в забава, ако узнае за отправеното до съдебния изпълнител искане по повод жалба срещу действията на съдебния изпълнител.
Въпросът е от значение за делото и е обусловил решаващите изводи на съда по иска по чл. 86 ЗЗД.
Неоснователен е доводът, обаче, че същият е решен в противоречие с ТР № 3/1996 г. В последното е прието, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, че при безсрочните задължения длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора, както и че поканата като условие за изпадане на длъжника в забава е абсолютно необходима, когато няма определен срок за изпълнение. Изводите на апелативния съд по настоящото дело напълно съответстват на приетото в цитираното тълкувателно решение. Съдът е приел, че неоснователно обогатилият се длъжник по чл. 59 ЗЗД изпада в забава спрямо обеднелия кредитор относно паричното си задължение за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване след получаване на отправената от кредитора покана за заплащане на претендираната сума. Поради това не би могло да се приеме, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в частта по иска по чл. 86 ЗЗД.
Недоказано е твърдението, че така поставеният правен въпрос се решава противоречиво от съдилищата. В изложението си касаторът цитира две решения на ВКС от 1996 г. и от 1992 г., но не представя копия от същите, поради което не би могло да се приеме, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Страните не претендират деловодни разноски за настоящото производство, а и при този изход на делото същите следва да останат за сметка на страните така както са направени.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 от 21. 01. 2010 г. по гр. д. № 424/2011 г. на Варненския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: