4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 649
София, 09.05.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти май две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1726/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от А. М. А., чрез адв. И. С., против решение от 20. 06. 2011 г. по гр. д. № 4056/2006 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV А с-в, с което е оставено в сила решение № 184 от 1. 07. 2002 г. по гр. д. № 10410/2001 г. на Софийски районен съд, ГК, І г.о., 34 с-в. Сочи се неправилност на решението, изразяваща се в постановяването му в противоречие с материалния закон, при допуснати процесуални нарушения и при несъответствие на изводите на съда с доказателствата по делото. Иска се отмяната му и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба Р. Д. Ш. изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на деловодни разноски.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С обжалваното решение градският съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 и чл. 42, ал. 2 ЗЗД – за установяване нищожност на договор за покупко-продажба поради сключването му при липса на съгласие, от лице без представителна власт /поради недействителност на упълномощаването/ и поради неплащане на уговорената продажна цена.
За да постанови този резултат, съставът на въззивния съд е приел от фактическа страна, че на 18. 02. 1998 г., с н.а. № 65/98 г., ищецът и Т. Т. са сключили договор за заем за сумата 10000 деноминирани лева, със срок за връщането им 4 месеца, както и договор за учредяване на ипотека върху собствения на ищеца апартамент като обезпечение на вземането на заемодателя. С нотариално заверено пълномощно от 18. 02. 1998 г. ищецът е упълномощил С. А., който познавал заемодателя и бил служител в негова фирма, с право да продава имота на когото намери за добре и при цена и условия каквито уговори. На същата дата упълномощителят заверил и 3 бр. декларации, необходими за извършване на продажбата. Заемополучателят не върнал заетата сума в срок /до 18. 06. 1998 г./ и на 17. 06. 1999 г. подписал отново, с нотариална заверка на подписите, 3 бр. декларации за изповядване на сделката, с което отново потвърдил извършеното упълномощаване и заявил воля за продажба на имота. На 20. 11. 1999 г. и на 22. 11. 1999 г. между ищеца и ответницата се сключили два предварителни договора за покупко-продажба на апартамента, като в този от 22. 11. 1999 г. е посочено, че сделката ще се сключи чрез пълномощника на ищеца С. А., упълномощен на 18. 02. 1998 г. На 8. 12. 1999 г., с н.а. № 16/8. 12. 1999 г., ищецът, чрез пълномощника си, продал на ответницата процесния апартамент за сумата 23000 лв. изплатена напълно и в брой на продавача, чрез пълномощника му С. А..
Правните изводи на съда се свеждат до следното:
Съдът е приел, че договорът за покупко-продажба не е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД – при липса на съгласие от страна на продавача, тъй като волята на последния за продажба на имота при уговорените условия е изразена чрез надлежно упълномощен представител. Приел е, че договорът не е недействителен и на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, тъй като упълномощаването е било действително и сделката не е сключена от лице без представителна власт. Действителност на упълномощителната сделка е приета по следните съображения: а/. не е доказано упълномощаването да е извършено при съзнателна липса на съгласие, поради което не може да се приеме, че същото е нищожно на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД; б/. не е доказано упълномощаването да е извършено при измама, поради което не е налице основание за унищожаемост по чл. 29 ЗЗД; в/. упълномощаването е едностранна сделка, поради което не може да бъде извършено при липса на основание /чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД/; г/. извършеното на 18. 02. 1998 г. упълномощаване не е оттеглено, а напротив потвърдено е преди сключване на договора – чрез подписване на 3 бр. нотариално заверени декларации и чрез подписване на предварителни договори; договорът е сключен повече от година след упълномощаването през което време упълномощителят е разполагал с възможност да прекрати дадената представителна власт по реда на чл. 41 ЗЗД, чрез оттегляне на пълномощното.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат следните правни въпроси: а/. длъжен ли е съдът да изследва всички хипотези на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, касаещи нищожност на договор, или е ограничен от основанието, посочено от ищеца; б/. следва ли, при постановяване на решението, съдът да обсъди всички писмени и гласни доказателства поотделно и да ги съпостави; в/. следва ли съдът служебно да приложи императивната разпоредба на чл. 152 ЗЗД.
Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по отменения ГПК, както и в противоречие с практиката на окръжни съдилища /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, както и че разглеждането им ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
По първия правен въпрос – не е доказано твърдението на касатора за решаването му в противоречие с практиката на ВКС по ГПК /отм./, с постановени определения на ВКС по чл. 288 ГПК и в противоречие с практиката на някои окръжни съдилища. В нито един от цитираните от жалбоподателя и приложени към изложението съдебни актове не е прието, че при предявен иск за нищожност на договор съдът е длъжен да обсъди всички възможни хипотези на нищожност, съдържащи се в правната норма на чл. 26 ЗЗД. Съдът е длъжен да квалифицира исковата претенция според фактическите твърдения и петитума на исковата молба /не според установените от събраните доказателства факти/ и да се произнесе само по предявените искове. Ако твърденията и исканата защита сочат на предявен иск по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД – за установяване нищожност на договор поради сключването му без съгласие и за установяване нищожност на упълномощителна сделка на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 и пр. 4 ЗЗД, поради извършването й без съгласие на упълномощителя и без основание, съдът не е длъжен да обсъжда и преценява дали не е налице някое от другите основания за нищожност, предвидени в чл. 26, ал. 2 ЗЗД, нито да преценява дали договорът не е нищожен на някакво друго основание по чл. 26 ЗЗД, което въобще не е въведено от ищеца по делото /напр. нищожност поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД, посочени като основания едва в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/.
Относно втория въпрос – също не е доказано твърдението на жалбоподателя за решаването му в противоречие с незадължителната съдебна практика. В съдебната практика /задължителна и незадължителна/ се приема, че при постановяване на решението съдът следва да обсъди всички относими към спора доказателства. Действията на състава на въззивния съд съответстват на така приетото разрешение по този въпрос.
Относно третия правен въпрос – същият не е включен в спорния предмет. Нито в исковата, нито в последващите уточняващи молби /3 бр./ ищецът не е твърдял, че договорът за покупко-продажба е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, тъй като е привиден и прикрива съглашение по чл. 152 ЗЗД, което също е нищожно. Не е твърдял и, че действителен купувач по покупко-продажбата е заемодателят на сумите, а не ответницата Ш.. Напротив, в една от уточняващите молби /депозирана на 10. 05. 2002 г./ ищецът изрично е заявил, че не твърди нито привидност на сделката, нито невъзможност на предмета й. Отделен е въпросът, че съдебната практика приема, че ако прехвърлянето на недвижим имот, ипотекиран в полза на заемодателя като обезпечение на задължението на заемополучателя по договор за заем, от длъжника на кредитора, е извършено след сключване на договора за заем и договора за ипотека и след настъпване на падежа на задължението и неизпълнението му, то прехвърлителната сделка е валидна и не прикрива съглашение по чл. 152 ЗЗД, тъй като съгласието за продажба на имота не предхожда, нито съвпада по време със сключване на договора за заем и на договора за ипотека, а е постигнато след сключване на тези договори и след настъпване падежа на задължението и неизпълнението. Приема се, че тази прехвърлителна сделка представлява уговорка за даване вместо изпълнение, каквато уговорка е валидна предвид възможността на страните да уговорят изпълнение на нещо различно от първоначално договореното.
Разглеждането на поставените въпроси не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбите на чл. 26 ЗЗД, както и на чл.чл. 12 и 235 ГПК /чл. 188 ГПК отм./ са ясни и формулировката им не поражда предпоставки за противоречивото им тълкуване, а по прилагането им има създадена богата съдебна практика.
Поради липса на основанията по чл. 280 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
По делото няма доказателства за направени от ответницата по касационната жалба разноски за разглеждане на делото пред настоящата инстанция.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 20. 06. 2011 г. по гр. д. № 4056/2006 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV А с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: