3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
София, 24.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1018/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от К. М. Р., чрез адв. Д. П. А., против решение № 349 от 9. 03. 2011 г. по гр.д. № 177/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, потвърждаващо решение № 2965 от 19. 10. 2010 г. на Пловдивския районен съд, с което е уважен предявеният от М. Щ. Б. против К. М. Р. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Излагат се съображения за неправилност на решението, изразяваща се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства, в неправилна преценка на обсъдените и в незаконосъобразно недопускане на поискани пред въззивната инстанция гласни доказателства. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по процесуалноправни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата и разглеждането на които ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба М. Щ. Б. не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил решение на Пловдивския районен съд, с което К. М. Р. е осъден, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, да заплати на М. Щ. Б. сумата 10000 лв., ведно със законната лихва върху същата от 30. 12. 2009 г. /предявяване на иска/ до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат, съдът е приел от фактическа страна, че от събраните по делото гласни доказателства /в случая ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е важало предвид вида и степента родствената връзка между страните по договора – същите са роднини по съребрена линия от трета степен/ е установено, че в края на февруари 2004 г. страните са сключили договор за заем, по силата на който ищецът е предал на ответника на заем сумата 10000 лв. и последният е получил същата и се е задължил да я върне, както и че ответникът не е върнал тази сума в срока по чл. 240, ал. 4 ЗЗД – един месец след поканата. От правна страна е приел наличие на основанията чл. 240, ал. 1 ЗЗД за уважаване на иска – сключване на валиден договор за заем, отправяне на покана за връщане на сумата от заемодателя към заемополучателя и неизпълнение на задължението на заемополучателя да върне заетата сума.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните процесуалноправни въпроси:
а/. трябва ли при постановяване на решението съдът да обсъди всички събрани доказателства – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с приетото в решение № 777 от 8. 11. 2005 г. по гр.д. № 1011/2004 г на ВКС, ІІІ г.о.;
б/. как се доказва съществуването и основанието на претендираното от ищеца вземане – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с решени от 13. 10. 2009 г. по гр.д. № 883/2009 г. на РС – Стара Загора, 6 с-в, решение от 23. 04. 2009 г. по гр.д. № 3918/2008 г. на РС – Сливен и с решение № 185 от 8. 06. 2006 г. на ОС – Велико Търново;
в/. трябва ли при постановяване на решението да се разгледат всички възражения на ответника и да се издирят действителните отношения между страните – с твърдение, че разглеждането му ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Така поставените въпроси са твърде общи, съдържат в себе си отговорите, касаят преценката на събраните по делото доказателства от въззивния съд и по съществото си представляват касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Съгласно указанията в точка 1 /абзац пети/ от ТР № 1/2010 г. , в обхвата на цитираната разпоредба се включват само правни въпроси, които са от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
От друга страна, недоказано е твърдението на жалбоподателя посочените от него процесуални въпроси да са решени в противоречие с приетото в посочените по-горе и приложени съдебни решения.
От мотивите към първото цитирано решение е видно, че със същото е констатирано процесуално нарушение, изразяващо се в приемане за доказано на твърдение само въз основа на признание на ответника и при отказ за събиране на каквито и да било гласни доказателства, а в случая за установяване твърденията на ищеца и възраженията на ответника са били допуснати и събрани гласни доказателства както на ищцовата страна /2 бр. свидетели/, така и на ответната страна /допуснати 2 бр. свидетели и разпитан един поради отказ на ответника от разпит на втория допуснат свидетел/.
От решенията, описани по-горе в т. „б”, е видно, че със същите е обсъждан материалноправен въпрос /съществува ли вземането по запис на заповед, ако последният е подписан като обезпечение на вземане, произтичащо от договор за заем, и заемът е върнат/, както и процесуалноправен въпрос /следва ли при предявен иск по чл. 422 ГПК, за установяване съществуване на вземане по запис на заповед, ищецът да установява съществуването на каузално правоотношение между кредитора и длъжника по записа на заповед/. Въпросите са неотносими към спора, предмет на настоящото дело.
Разглеждането на третия поставен от касатора процесуалноправен въпрос /следва ли при постановяване на решението съдът да разгледа всички възражения на ответника и да издири действителните отношения между страните/ не би допринесло за точното приложение на закона и за развитието на правото. Това е така, тъй като разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и 3 и 236, ал. 2 ГПК /съответно чл. 188 от отменения ГПК/ са ясни, конкретни, недвусмислени и редакцията им не създава предпоставки за противоречивото им тълкуване. По приложението им има постановена обилна съдебна практика – както задължителна, обективирана в постановления на пленума на ВС /ППВС № 7/65г./, тълкувателни решения /ТР № 1/01г., т. 12 и 8, ТР № 2/04г., т. 5/ и решения на ВКС по чл. 290 ГПК /р. № 24/28. 01. 10г. по гр.д. № 4744/08г. на ВКС, І г.о., р. № 61/30.04.10г. по гр.д. № 741/09г. на ВКС, І г.о., р. № 458/1.06.10г. по гр.д. № 1299/09 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./, така и незадължителна такава /обективирана в решения на ВКС по отменения ГПК и във влезли в сила съдебни решения на апелативни, окръжни и районни съдилища.
Следва да се отбележи, че в конкретния случай поставените от касатора правни въпроси не са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.
Ответникът по касационната жалба не претендира деловодни разноски за настоящата инстанция, а и няма данни такива да са направени.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 349 от 9. 03. 2011 г. по гр.д. № 177/2011 г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: