4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
София, 03.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1092/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от А. Ф. Ч. против решение № 480 от 15. 03. 2011 г. по гр. д. № 705/2010 г. на Софийския апелативен съд, ГК, ІІ с-в в частта, с която е потвърдено решение от 12. 11. 2008 г. по гр. д. № 530/2007 г. на Софийски градски съд, ГК, І г.о., І с-в в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Ф. Ч. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ за разлика над сумата 5000 лв. до сумата 458000 лв. и А. Ф. Ч. е осъден, на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 18320 лв. Излагат се съображения за неправилност на решението в обжалваните части, изразяваща се в постановяването му в противоречие с чл. 52 ЗЗД и настоящата редакция на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ и при допуснати съществени процесуални нарушения. Иска се отмяната му в обжалваните части и уважаване на иска в пълния предявен размер. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по материалноправен и по процесуалноправен въпроси в противоречие с решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на отменения ГПК по същите правни въпроси.
Въззивното решение е обжалвано и от Прокуратурата на Република България в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от А. Ф. Ч. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ е отхвърлен за сумата 5000 лв. и вместо него е постановено решение, с което посочената сума е присъдена, ведно със законната лихва върху същата считано от 19. 12. 2006 г. до окончателното й изплащане. Поддържа се, че в обжалваните части решението е неправилно и се иска отмяната му и отхвърляне на предявения срещу Прокуратурата на Република България иск, а при условията на евентуалност – намаляване на обезщетението. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по процесуалноправен и по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика и по материалноправен въпрос решаван противоречиво от съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационните жалби са допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лица имащи право на жалба.
1. По жалбата на Прокуратурата на Република България.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси: а/. при определяне на неимуществените вреди следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с т. ІІ ППВС № 4/68 г.; б/. за да се ангажира отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, следва ли претендираните вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането – с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с точки 3 и 11 от ТР 3/2005 г.; в/. как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ – с твърдение, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата;
И трите посочени правни въпроса са включени в предмета на спора и са от значение за изхода на конкретното дело.
Относно първия посочен по-горе правен въпрос /дали при определяне на неимуществените вреди съдът е задължен да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта/ – неоснователен е доводът, че същият е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 4/68 г., т. ІІ/. В цитираното постановление е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди. В случая, при определяне размера на обезщетението съдът е преценил всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение при определяне на търпените неимуществени вреди – отчел е тежестта на обвинението, взетата мярка за неотклонение, продължителността на наказателното производство, начина по който обвинението с е отразило на психиката на ищеца и продължителността и интензитета на породените от това негативни емоционални изживявания. В този смисъл, не би могло да се приеме, че решението на съда не е съобразено с дадените в ППВС № 4/68 г. указания.
Относно втория посочен по-горе правен въпрос /за да се ангажира отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, следва ли претендираните вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането/ не е доказано същият да е решен в противоречие с приетото в точки 3 и 11 от ТР 3/2005 г., доколкото в случая е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането и до колкото болките и страданията са преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Относно третия посочен по-горе правен въпрос /как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ/ – не е доказано противоречивото му решаване от съдилищата. От представените съдебни решения /р. № 37 от 11. 02. 2009 г. по гр.д. № 5367/07г. на ВКС, І г.о., р. № 485 от 25. 06. 2009 г. по гр.д. № 650/08г. на ВКС, ІІІ г.о. и р. № 783 от 30. 06. 2009 г. по гр.д. № 1110/2009 г. на САС, ГК, 1 с-в/ и изложените към тях мотиви не би могло да се приеме, че съдебните състави са прилагали по различен начин обществения критерий за справедливост. И трите съдебни акта касаят случаи, които са твърде различни от настоящия по продължителност на наказателното производство, по вида на взета мярка за неотклонение, по тежестта на обвинението, по конкретното породените при всеки от ищците негативни психични изживявания от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение. Именно прилагането на критерия за справедливост, съотнесен към всички обстоятелства, установени при всеки един от случаите, е наложило определяне на различни размери на обезщетенията за търпените неимуществени вреди.
Поради липса на основания по чл. 280 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която предявеният от А. Ч. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е уважен за сумата 5000 лв., ведно със законната лихва върху същата считано от 19. 12. 2006 г. до окончателното й изплащане.
2. По жалбата на А. Ф. Ч..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е посочил материално правни въпроси: а/ относно приложението на разпоредбите на чл. 4 ЗОДОВ и 52 ЗЗД и на установения в същите принцип на справедливост при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди; б/. относно приложението на чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ в хипотезите на частично уважаване на иск по чл. 2 ЗОДОВ и във връзка с пар. 9 ЗИДЗОДОВ /ДВ бр. 43/08 г./.
Така формулираните въпроси са включени в предмета на спора и са от значение за изхода на делото.
Относно първия въпрос /касаещ приложението на чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД/ – не е доказано противоречивото му разрешаване от съдилищата. От приложените решения на ВКС по чл. 218а, ал. 1 ГПК /отм./ – решение № 15 от 29. 01. 2009 г. по гр. д. № 4427/2007 г., ІІІ г.о., решение № 712 от 8. 10. 2009 г. по гр. д. № 237/2008 г., ІІІ г.о. решение № 248 от 4. 06. 2009 г. по гр. д. № 4808/2007 г., ІІІ го.о. е видно, че същите касаят случаи, които са твърде различни от процесния от фактическа страна, заради което и правните изводи, свързани с размерите на обезщетенията за неимуществени вреди по всяко от делата са били различни. С първото решение е уважен иск по чл. 1 ЗОДОВ срещу МП за сумата 5300 лв. обезщетение за неимуществени вреди при осъществяване на административната дейност по задържането му под стража в ОЗСА – Д. и поставянето му при нечовешки и унизителни условия за периода 5. 09. 2002 г. – 17. 12. 2002 г., с второто е уважен иск по чл. 1 ЗОДОВ срещу МП за сумата 1000 лв. неимуществени вреди от неправомерни действия и бездействия на служители от затворническата администрация на Софийския централен затвор за периода 23. 01. 2006 г. – 19. 04. 2006 г. /за лошо отношение и хигиенно-битови условия в затвора/, а третият съдебен акт също касае случай различен от настоящия по вид, брой и тежест на престъпленията, предмет на обвинението, както и по обема и интензитета на причинените от воденото наказателно производство неимуществени вреди. Поради това не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 2 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 5000 лв. до сумата 458000 лв.
Относно втория въпрос, свързан с приложението на настоящата редакция на чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ /ДВ бр. 43/2008 г./, в сила от 30. 05. 2008 г., в хипотезите на частично отхвърляне на иск по чл. 2 ЗОДОВ и във връзка с пар. 9 ЗИДЗОДОВ /ДВ бр. 43/2008 г./ – доказано е разрешаването му в противоречие с приетото по същия правен въпрос в други влезли в сила съдебни решения. С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която ищецът е осъден да заплати държавна такса в размер на 18320 лв. /4% от 458000 лв./. Решението е потвърдено в тази част въпреки частичното уважаване на иска по чл. 2 ЗОДОВ от въззивната инстанция и въпреки влизане в сила на новата редакция на чл. 10 ЗОДОВ преди приключване на първоинстанционното производство. В приложените към жалбата на ищеца решения /описани по-горе/ е прието, че съгласно настоящата редакция на чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ /ДВ бр. 43/2008 г./ и за разлика от предходната такава, при частично уважаване /респ. частично отхвърляне/ на иск по ЗОДОВ, ищецът не дължи държавна такса в размер на 4 % върху отхвърлената част от иска, както и че съгласно пар. 9 ЗИДЗОДОВ, обн. ДВ бр. 43/2008 г. и в сила от 30. 05. 2008 г., така изменената разпоредба се прилага по отношение на неприключилите до влизането в сила на този закон производства пред съответната съдебна инстанция. С оглед на горното и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която ищецът е осъден да заплати държавна такса в размер на 18320 лв.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 480 от 15. 03. 2011 г. по гр. д. № 705/2010 г. на Софийския апелативен съд, ГК, ІІ с-в В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 12. 11. 2008 г. по гр. д. № 530/2007 г. на Софийски градски съд, ГК, І г.о., І с-в в частта, с която А. Ф. Ч. е осъден, на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 18320 лв.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 480 от 15. 03. 2011 г. по гр. д. № 705/2010 г. на Софийския апелативен съд, ГК, ІІ с-в в останалите обжалвани части.
Делото да се докладва на председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: