3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 603
Гр.С., 07.10.2011г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Д. П.
Т. К.
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия К., т.д.№ 1150 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. М. – Х. и П. К. Х., [населено място] и насрещна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 19.07.2010г., постановено по гр.д.№ 430/10г. от Софийския градски съд, с което е отменено решение от 09.08.2007г. по гр.д.№ 4748/04г. на Софийския районен съд и е отхвърлен искът на И. Х. и П. Х. против [фирма] за заплащане на неустойка над размера от 1616.82 лв., а в останалата част за уважаване на иска по чл.92 ЗЗД за неустойка за забава по чл.16 от договор от 18.02.1999г. първоинстанционното решение е оставено в сила.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно в обжалваните части, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа жалбите и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебен акт в преклузивните срокове по чл.283 ГПК, респ. чл.287, ал.2 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
По касационната жалба на И. Х. и П. Х..
За да постанови решението в частта за отхвърляне на иска по чл.92 ЗЗД въззивният съд е уважил възражението на ответника за прихващане с вземане в размер на 5906.90 лв., представляващо уговорена неустойка за забава в плащането на пета и шеста вноски от цената по договора. Изложени са съображения, че задължението за заплащане на шестата вноска /в която част е обжалваното решението на СГС/ е станало изискуемо в средата на месец април 2003г., когато ищците по иска са разбрали, че е подписан акт обр.16, при уговорка за плащане на седмия ден от тази дата. В този смисъл неустойката е изчислена за периода от 22.04.2003г. до 25.05.2004г. в размер на 5400.44 лв.
Касаторът поставя два материалноправни въпроса, които според него са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: “За да бъде ангажирана отговорността на длъжника за заплащане на договорената неустойка е необходимо неизпълнението да е последица единствено от виновното поведение на длъжника, а когато изпълнението е станало невъзможно по причина, която не може да му се вмени във вина, длъжникът се освобождава от отговорност.” и “Нищожна по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД е клауза за неустойка, в която липсва краен срок, за който тя е следвало да се начислява, тъй като това противоречи на добрите нрави.”
По първия въпрос касаторът сочи практика на ВКС в посочения смисъл, но преценката за наличието или липсата на вина за неизпълнението на длъжника е предмет на обсъждане от решаващия съд въз основа на събраните по делото доказателства и при тълкуване на клаузите на конкретния договор. В случая, въззивният съд е аргументирал извода си за ангажиране на отговорността на длъжника за заплащане на неустойка за забава с уговорките по договора /изискуемост на шестата вноска седем дни след подписването на акт обр.16/ и с датата на узнаването на този факт, доколкото длъжниците не са участници в административното производство по издаване на акта. Следователно обжалваното решение не съдържа произнасяне в противоречие с практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а оплакването на касаторите е за евентуална необоснованост на въззивния акт – основание по чл.281, т.3 ГПК, което не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.
По втория въпрос е налице произнасяне от ВКС в ТР № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК, според което “Не е нищожна клауза за неустойка, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява.” Въззивното решение съответства на задължителната и уеднаквена с тълкувателното решение практика на ВКС, поради което не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
На основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба не следва да се разглежда.
Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за направени такива, както и списък по чл.81 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 19.07.2010г., постановено по гр.д.№ 430/10г. от Софийския градски съд.
Оставя без разглеждане насрещната касационна жалба на [фирма], [населено място] на основание чл.287, ал.4 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.