5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
Гр.София, 20.06.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря…………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3384 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 622/28.03.13г., постановено по гр.д.№ 4156/12г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1252/09.07.12г. по т.д.№ 5384/11г. на Софийския градски съд за признаване за установено, че касаторът дължи на [фирма], [населено място] сумата от 4420000 евро, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 22.06.06г. от [фирма] и авалиран от [фирма].
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 22.06.06г. [фирма] е издал в полза на [фирма] запис на заповед за сумата от 6111450 евро с падеж на предявяване в срок до 31.05.14г., който е авалиран от [фирма] чрез А. Н. и О. Х. – членове на Съвета на директорите. На 17.10.11г. записът на заповед е предявен за плащане на авалиста. На датата на издаване на записа на заповед – 22.06.06г. между издателя и поемателя е сключен договор за кредит в размер на 6000000 евро, обезпечен със записа на заповед. Вземането по кредита е прието от синдика в производството по несъстоятелност на издателя. Решаващият състав е изложил съображения за неоснователност на заявените възражения на авалиста – настоящ касатор срещу вземането по записа на заповед. Менителничното поръчителство е поето от търговското дружество, което е индивидуализирано съгласно чл.13, ал.1 ТЗ в редакцията към поемане на авала, като е без значение погрешно посоченият Булстат. Авалът е подписан от двама от членовете на СД, които разполагат с представителна власт съобразно с вписванията в търговския регистър. Взето е решение за задължаване от СД, като доводите за нередовно свикване на заседанието са релевантни само за вътрешните отношения в дружеството, но не и спрямо третите лица. Сделката е валидна, като евентуалните нарушения на нормите на чл.236, ал.4 и чл.235, ал.4 ТЗ са основание за отговорност на представителя спрямо дружеството. Липсва противопоставяне на поетото задължение веднага след узнаването по смисъла на чл.301 ТЗ, доколкото възражения не са направени при предявяване на ценната книга. Направени са разграничения между менителницата и записа на заповед, като не е налице недействителност на ценната книга с оглед на възражението за удължаване на срока на предявяване.
Настоящият състав на ВКС, ТК, І отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касаторът поставя няколко въпроса по реда на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът „Следва ли съдът да обсъди в решението си наведените с писмените бележки доводи и чрез това да се увери, че делото е напълно изяснено от фактическа страна, или може да изготви решение в срока за произнасяне и формално да го постанови на датата, следваща срока за представянето им?” е свързан и с въпроса „Как следва да процедира съдът, ако след приключване на устните състезания установи, че делото не е изяснено от фактическа страна?”. Отговорите на тези въпроси произтичат от процесуалните норми и са разглеждани и обсъждани в съдебната практика, на която се позовава касаторът. Обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, предвид на обстоятелството, че доводите на страните по писмената защита са обсъдени в мотивите на решението. Предположението на касатора, че „съдът не е имал възможност да изготви 8-страничното си решение преди 9.30 ч. на следващата сутрин” е несериозно и не е подкрепено с данните по делото или с някакви логични и разумни съображения. На следващо място, преценката дали делото е изяснено от фактическа страна е предоставена на съда, като в писмените бележки не е било направено доказателствено искане, а само по себе си това твърдение /че въззивният съд не е изяснил спорен факт/ не е основание за допускане на касационното обжалване, предвид на процесуалните правила за преклузия на исканията и възраженията на страните.
Въпросът за задължението на съда са провери служебно валидността на менителничния ефект и дължи ли произнасяне по този въпрос, когато ответникът е направил възражение за нищожност на ценната книга поради порок във формата, е относим към правилността на обжалвания акт. В мотивите на въззивния съд са обсъдени въведените възраженията на страната срещу действителността на записа на заповед. Аргументацията на съда е следвала всяко от възраженията – относно установеността на лицето – авалист, представителната власт, падежа и т.н. Поставеният въпрос от касатора по същество представлява оплакване срещу формираните изводи на решаващия състав, с които са счетени за неоснователни въведените възражения и доводи.
Въпросите „Трябва ли съдът при претендирано менителнично /абстрактно/ вземане да изследва каузалните отношения между страните, когато ответникът е оспорил, че дължи по процесната ценна книга и е установил по делото каузалните отношения с ищеца, които обуславят претендираното с иска менителнично задължение, или съдът преценява само валидността на менителницата?” и „Какви са предметът и тежестта на доказване при иска по чл.422, ал.1 ГПК, когато ответникът е доказал единствените си отношения с ищеца, от които обаче не може да се изведе основание ответникът да поеме и менителнично задължение?” са основани на противоречие с практиката на ВКС и на противоречивото им разрешаване от съдилищата. Във всички цитирани от касатора решения е обсъждана връзката между ценната книга и каузалното отношение, както и разпределението на доказателствената тежест, но в хипотези, когато искът за установяване на вземането е предявен от поемателя срещу издателя. В посочената практика не е застъпено становище, че в производството по установителния иск, предявен от поемателя срещу авалиста на изследване подлежат отношенията между издателя и авалиста, и такъв извод не следва от законодателната уредба на менителничното поръчителство, поради което поставеният въпрос не е от значение за решаване на спора между страните. Въззивният съд не е обсъждал поставения въпрос с оглед на неотносимостта му към предмета на делото.
Въпросът „Ограничението в ТЗ за авалиста да не може да прави лични възражения на издателя срещу поемателя, означава ли, че законът ограничава авалистът да прави и лични възражения, произтичащи не от отношенията издател – поемател, а от собствените си отношения с приносителя?” е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В посоченото и от касатора решение № 17/21.04.12г. по т.д.№ по т.д.№ 213/10г. ІІ т.о. е прието, че авалистът може да прави на издателя всякакви възражения / в т.ч. лични/ във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хоноратът, свързаните с него относителни възражения на хонората могат да се бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с права – извод, които произтича от систематическото тълкуване на разпоредбите на чл.8 ЗЗД, чл.63, ал.1 ЗЗД, чл.289, чл.465 и чл.485, ал.2 ТЗ. Злоупотребата с право и недобросъвестността, разбирани като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, подлежи на доказване от авалиста. Съществуването или несъществуването на задължение по кредита в тежест на издателя по записа на заповед е ирелевантно за съществуването на задължение на лицата, авалирали издадения от него запис на заповед, доколкото по делото не са ангажирани доказателства за недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя.
С посоченото решение е даден отговор на поставения от касатора въпрос относно допустимите възражения на авалиста. В случая въпросът не е относим към спора, тъй като възражението на касатора дори не е основано на някакво конкретно отношение, а същият поддържа, че „не може да се изведе икономическо оправдано основание той да се задължи като авалист по издаден от трето лице запис на заповед, свързан с получен от това трето лице кредит”. С оглед на съдебната практика относно допустимите възражения на авалиста и разпределението на доказателствената тежест, в предмета на доказване не се включва евентуалната икономическа неоправданост за авалиста да поеме задължението, поради което и въззивният съд не е обсъждал тези доводи.
Отговорите на последните два въпроса „Ако законен представител на дружеството действа в противоречие с установените правила за представителство, ангажира ли с действията си дружеството или това са действия без представителна власт, респ. превишаване пределите на представителна власт с последиците на чл.462 ТЗ?” и „Приложима ли е разпоредбата на чл.236, ал.4 З и спрямо сделки, които не попадат в хипотезите на ал.1-13 или правилото на ал.4 следва да се тълкува разширително по отношение на всички и всякакви сделки?” следват от законовите разпоредби. Въпросите са поставени теоретично и са без значение за спора. Въззивният съд е обсъдил възраженията относно липсата на представителна власт, както и значението на евентуалните нарушения на нормата на чл.236, ал.4 ТЗ, като изрично е констатирал от фактите по делото съотношението между стойността на сделката и активите на дружеството.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер, определен по Наредба №1/04г. на сумата от 130009.02 лв.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 622/28.03.13г., постановено по гр.д.№ 4156/12г. от Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 130009.02 лв. /Сто и тридесет хиляди и девет лв. и 02 ст./ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.