6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
[населено място], 08.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1879 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №297 от 13.02.2014г. по в.гр.д. №3345/2013г. на Пловдивски окръжен съд, 7 гражд. състав. С него е отменено решение №1854 от 07.05.2013г. по гр.д. №2539/2010г. на Пловдивски районен съд, 19 гр. състав, в частта относно солидарното осъждане на [фирма] и на ЗАД [фирма], и вместо това е определена разделна отговорност на [фирма] и ЗАД [фирма] за заплащане на присъденото обезщетение от 15 000 лева в размер на 7500 лева от всеки ответник и на разноските и дължимата държавна такса в производството в размер съответно на 2775 лева и 300 лева за всеки ответник. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон, а също така е необосновано и немотивирано. Жалбоподателят поддържа,че с постановения съдебен акт двамата ответници са осъдени при условията на разделност, като служебно е прието, че сумата се разпределя поравно помежду им, без да е дадена възможност на страните по делото да установят какъв е приносът на всеки един от солидарно отговорните делинквенти. Твърди,че приемайки за неоснователно искането за солидарно осъждане на двамата ответници, въззивният съд е следвало да изготви самостоятелен доклад по делото, като даде указания относно наличието на предпоставките за признаване на разделна отговорност за всеки един от тях.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси: допустимо ли е въпреки установената от съда липса на солидарна отговорност, субсидиарно да се прилагат правилата на същата, като общият размер на претендираната от ищеца сума се разпредели поравно между ответниците; допустимо ли е съдът да постанови осъдителен диспозитив, без да посочи правната квалификация на предявената претенция в решението, съответно в доклада; може ли при направено искане за присъждане при условията на чл.36 от ЗА на минимално адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от иска, съдът да присъди разноски в по – голям размер съобразно представените доказателства за изплатено адвокатско възнаграждение, съответно необходимо ли е възражение на насрещната страна за да бъде присъден действително претендирания размер на възнаграждението. Не са посочени допълнителни представки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси. Също поставя като обуславящ процесуалноправния въпрос относно необходимостта въззивният съд да поправи пропуските, допуснати в доклада на районния съд, респективно да изготви свой собствен доклад, с който да поправи опороченото действие и да определи правилно между страните доказателствената тежест. Твърди,че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК: решение №700/06.12.2010г. по гр.д.№304/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о, решение №63/05.04.2013г. по гр.д.№558/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о, решение №549/29.10.2010г. по гр.д.№56/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.
Ответниците Д. Т. Т. и ЗАД [фирма] не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №1854 от 07.05.2013г. по гр.д. №2539/2010г. Пловдивски районен съд, 19 състав, е осъдил [фирма] и а ЗАД [фирма], да заплатят солидарно на Д. Т. Т. сумата от 15 000 лева, представляваща разлика между присъденото му обезщетение в размер на 70 000 лева по НОХД№99/2008г. на Пловдивски окръжен съд, за неимуществен и вреди от непозволено увреждане, причинени от С. П. Броняр и А. Ф. А., отговорността на които за причинените вреди е била застрахована по договори за застраховка „Гражданска отговорност”, сключени между тях и ответните застрахователни дружества, и изплатената от последните част от обезщетението в размер на 55 000 лева, ведно със законната лихва от датата на деликта – 20.07.2007г. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки за ангажиране на солидарната отговорност на застрахователите, която съставлява изключение от принципа на разделна отговорност, поради което не може да бъде извеждана по тълкувателен път, ако не е изрично предвидена от закона.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Първият поставен от касационния жалбоподател материалноправен въпрос дали е допустимо въпреки констатацията на съда за липса на солидарна отговорност, субсидиарно да се прилагат правилата на същата, не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е обосновал извода си за отговорността на ответниците – застрахователи по застраховка „Гражданска отговорност” на приложение по аналогия на правилата за солидарната отговорност , нито се е позовал в мотивите си на разпоредбата на чл.127 ал.1 от ЗЗД. В мотивите си съдът е приел, че при липса на доказателства и възможност за определяне на конкретното участие на всеки от двамата преки причинители при настъпването на вредите, следва да се приеме, че отговорността на застрахователите е равна, при което всеки от тях следва да заплати половината от претендираното от Д. Т. Т. обезщетение за неимуществени вреди. К. жалбоподател не е формулирал въпроси относно този извод на съда, като обуславящ изхода на спора, нито е обосновал по отношение него някоя от допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Същевременно правилността на този правен извод на съда не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване.
Вторият поставен от касатора материалноправен въпрос също не се явява обуславящ за конкретния правен спор. В диспозитива на въззивното решение съдът не е посочил правна квалификация на предявените искове, доколкото не е отменил изцяло решението на първоинстанционния съд, а само частта от него, с която двамата ответници са осъдени солидарно и съответно е разпределил общата дължимата сума между двамата ответници поравно. Действително посочената от първоинстанционния съд в доклада и в мотивите на решението, правна квалификация на исковете – чл.226 от КЗ, не е възпроизведена от него в диспозитива на решението, но това не е порок, водещ до недопустимост или неправилност на постановеното решение, доколкото съдът не се произнесъл по непредявен иск, нито е дал погрешна квалификация на предявените искове.
Наред с това следва да се отбележи, че касационният жалбоподател не е посочил коя от допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване е налице по отношение на поставените материалноправни въпроси.
По отношение на процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да поправи пропуските в доклада на първоинстанционния съд, дори той да се приеме като включен в предмета на спора и обусловил изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно т.2 от същото тълкувателно решение въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд също има задължение служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на иска е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти.
В случая във въззивната жалба не са изложени оплаквания за допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото. Въззивният съд не е констатирал и неправилност на определената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените при условията на субективно пасивно съединяване искове, поради което за него не е съществувало задължение служебно да даде указания до страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Следователно въпросът за задължението на въззивния съд да поправи пропуските в доклада на първоинстанционния съд, не е разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Останалите два въпроса касаят отговорността на страните за разноски. В исковия процес разпределението на отговорността за разноски няма характер на самостоятелно съдебно предявено притезание и не се включва във формиране размера на цената на иска /в този смисъл задължителните разяснения в т.10в на ТР№4 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС/. В случаите когато отменя изцяло или отчасти въззивното решение като неправилно, касационният съд следва да преразгледа и въпроса за отговорността за разноските, доколкото той е обусловен от изхода на спора. Преценката на въззивния съд относно дължимите разноски обаче не е включена в определения от страните по спора предмет на делото, а съставлява последица от уважаването или отхвърлянето на предявените искове. Поради това поставените въпроси относно отговорността за разноски не съставляват правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело, които са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело, съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР№1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед на изложеното, решението на въззивния съд не подлежи на самостоятелно обжалване в частта за разноските. Съгласно разпоредбата на чл.248 ал.3 от ГПК и по аргумент от нормата на чл.80 от ГПК на обжалване подлежи определението, постановено от съда по искането за изменение на решението в частта за разноските. При недопускане на касационното обжалване, заявеното искане от касатора следва да се разгледа от въззивния съд като молба по чл.248 от ГПК. Поради това същата следва да бъде върната на Пловдивски окръжен съд за произнасяне по искането на [фирма] по чл. 248 от ГПК.
На ответниците по жалбата не се дължат разноски, доколкото не са представени доказателства, че такива са направени, нито има изрично искане в този смисъл.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №297 от 13.02.2014г. по в.гр.д. №3345/2013г. на Пловдивски окръжен съд, 7 гражд. състав.
ВРЪЩА делото на Пловдивски окръжен съд, 7 гражд. състав, за произнасяне по искането по чл.248 ГПК на [фирма], обективирано в в касационна жалба вх. №7734/17.03.2014г., за изменение на решение №297 от 13.02.2014г. по в.гр.д. №3345/2013г. на Пловдивски окръжен съд, 7 гражд. състав, в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.