4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 551
гр. София, 15.07.20154 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи юни през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3760 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на [фирма], срещу решение №1724 от 11.08.2014г. по т.д. №3683/2013г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, в частта, с която е отменено решение №1037/08.06.2013г. по гр.д. №3508/2011г. на Софийски градски съд, в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.266 ал.1 от ЗЗД разликата над сумата от 33 193,20 лева до уважения размер от 42 353,20 лева, представляваща остатък от възнаграждение по договор за подизпълнение от 02.10.2009г. и анекса към него от 27.10.2010г., ведно със законната лихва, считано от 01.09.2011г. и е отхвърлен искът по чл.266 ал.1 от ЗЗД за сумата от 9 160 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявено възражение, Наред с това счита,че постановеното въззивно решение се явява неправилно в обжалваната му част поради противоречие с материалния закон и процесуални нарушения при преценката на доказателствата. Твърди,че въззивният съд неправилно е приел,че монтажът на 30 броя гардеробчета е уговорен между страните, доколкото в чл.1 от договора от 02.10.2009г. предметът на изпълнение е дефиниран като „видове работи, подробно описани в количествено – стойностна сметка – приложение №1 към договора”. Твърди,че възприетата от съда количествено стойностна сметка не съставлява приложение №1 към договора, а е изготвена като оферта от изпълнителя, но не е приемана и подписана от възложителя.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател не формулира обуславящи изхода на спора правни въпроси, а доводи за недопустимост на обжалваното решение. Твърди, че съдът се е произнесъл без ответникът по иска да е упражнил правата си по чл.265 от ЗЗД, като не е заявил в процеса отделните видове дейности, за които прави възражение за неизпълнен договор, както и тяхната стойност, а оттам не е направил изрично искане за намаляване на възнаграждението със сумата от 9 169 лева.
Ответникът [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните е бил сключен договор за изработка в строителството, като изискуемостта на задължението на възложителя за заплащане възнаграждението за изпълнените от [фирма] СМР е настъпила в деня на приемането на строителните работи от инвеститора – 07.03.2011г. Приел е, че от същия момент за възложителя е възникнало правото да иска намаляване на възнаграждението с дължимата сума на стойността на 30 броя гардеробчета и на доставката и монтажа на два канални климатизатора, които не са били монтирани на обекта, общо в размер на 9 160 лева. Счел е за неоснователно възражението на ищеца – изпълнител, че доставката на гардеробчетата не е била включена в предмета на договора, тъй като не била строително – монтажна работа.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба.
Настоящият състав намира за неоснователен довода на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Този довод е обоснован с твърдението, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало въззивният съд се е произнесъл и е приел за установено наличието на неточно изпълнение в количествено отношение, без ответникът изрично да е упражнил правата по чл.265 от ЗЗД. Това обстоятелство обаче не обуславя недопустимост на въззивното решение. Дори и съдът да е намалил дължимото възнаграждение без да е налице изрично направено възражение за некачествено изпълнение, с посочване вида и стойността на твърдените от ищеца недостатъци, това би представлявало процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението, а не до неговата недопустимост. Съдебното решение е недопустимо, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран и когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. В настоящата хипотеза въззивният съд се произнесъл по въведения с исковата молба предмет – заплащане на възнаграждение за изпълнени СМР, дължими на основание сключен между страните договор за изработка. Същевременно ответникът изрично е направил възражение,че ищецът не е изпълнил в цялост възложените с договора СМР, като се претендира възнаграждение за работи, които не са извършени и приети. Следователно ответникът е направил възражение за неизпълнение в пълен обем на задълженията на изпълнителя по договора за изработка и произнасяйки се по тези възражения, въззивният съд не е нарушил принципа на диспозитивното начало.
По въпроса относно възражението за неточно изпълнение на възложената работа в количествено отношение има формирана задължителна практика на ВКС, служебно известна на настоящия състав. В решение №94 от 02.03.2012 по т.д.№133/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, се приема,че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение се различават от възражението за некачествено изпълнение по чл.265 от ЗЗД, тъй като некачественото изпълнение се изразява в отклонение от поръчаното или в недостатъци на изпълнената работа. Поради това съставът на ВКС приема,че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение не се обхващат от установената чл.264 ал.3 от ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени на изпълнителя както чрез иска по чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за връщане на платеното без основание възнаграждение, така и като защитно средство при предявен иск по чл.266 ал.1 от ЗЗД. Поради изложеното следва да се приеме, че разглеждайки възражението на ответника за неизпълнени СМР и намалявайки размера на дължимото на ищеца възнаграждение със стойността на неизпълнените СМР, въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1724 от 11.08.2014г. по т.д. №3683/2013г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, в обжалваната част, с която е отменено решение №1037/08.06.2013г. по гр.д. №3508/2011г. на Софийски градски съд, То, VІ -13 състав, в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.266 ал.1 от ЗЗД разликата над сумата от 33 193,20 лева до уважения размер от 42 353,20 лева, представляваща остатък от възнаграждение по договор за подизпълнение от 02.10.2009г. и анекса към него от 27.10.2010г., ведно със законната лихва, считано от 01.09.2011г. и е отхвърлен искът по чл.266 ал.1 от ЗЗД за сумата от 9 160 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.