4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
Гр.София, 23.02.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Вероника Николова
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1777 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. К., [населено място] срещу решение № 2288/12.12.13г., постановено по т.д.№ 3272/13г. от Софийския апелативен съд, с което потвърдено решение № 60/03.07.12г. по т.д.№ 667/11г. на Пернишкия окръжен съд за признаване за установено по отношение на касатора, че същият дължи солидарно с [фирма], [населено място] на [фирма], [населено място] сумата от 200000 евро, представляваща неплатена главница по договор за кредит от 27.06.08г. и анекси към него, сумата от 19361.10 евро, представляваща лихва по чл.5, ал.1, раздел ІІ на договора за периода от 15.03.10г. до 18.03.11г., сумата от 6445.83 евро, представляваща лихва по чл.7, ал.1, раздел ІІ на договора за периода от 15.01.11г. до 18.03.11г., сумата от 567.12 евро – административна такса за периода от 15.09.10г. до 18.03.11г., ведно със законната лихва върху главницата от 200000 евро от 19.03.11г., за които е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 1675/11г. от Пернишкия окръжен съд.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът [фирма] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 27.06.08г. е сключен договор за кредит, по силата на който банката е предоставила на [фирма] сумата от 200000 евро целеви кредит, обезпечен с поръчителство от няколко лица, включително настоящия касатор. Между страните по кредита и поръчителите са подписани анекси към договора, в които са променени условията относно олихвяване на главницата, както и към датата на подписване на анексите са посочени размерите на просрочените задължения и е уговорен срок за тяхното погасяване. Крайният срок по договора за издължаване на кредита е 15.01.11г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 18.03.11г. Съставът на апелативния съд е изложил съображения, че задължението за връщане на кредита не е изпълнено с настъпването на уговорената крайна дата за погасяването му и че същото съществува в размерите по издадената заповед за изпълнение. Възражението на поръчителя, че не дължи претендираните сума, е счетено за неоснователно, тъй като при уговорен точно определен срок за изпълнение, не е необходимо кредиторът да кани длъжника, за да настъпи изискумост на задължението. Съдът е обсъдил клаузата на чл.19 от договора, според която поръчителите отговарят за задълженията на длъжника без да е необходимо допълнително съгласие от тяхна страна, след писмено уведомление, във връзка с чл.6, ал.5 на договора относно срока на изпълнение. Обсъдени са и анексите към договора относно направените изявления, включително от поръчителите, че са налице просрочени задължения към банката. Въззивният съд е приел, че непредприемането на действия за доброволно уреждане на спора, не влияе върху съществуването на вземането, нито на реда за реализиране на правата на кредитора. Отхвърлени са възраженията и за липса на представителна власт на банката за подаване на исковата молба, както и за недопустимост на първоинстанционното решение, което е било основано на доводи за недължимост на сумите по договора за кредит.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК чрез въвеждането на твърдения за разрешени от въззивния съд правни въпроси и посочване на съдебна практика. Правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са формулирани само за заявеното основание за допускане на касационното обжалване по т.3 на посочената норма.
По първите две основания касаторът твърди противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС и противоречие в практика относно: 1.Липсата на уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на банката, 2.Изискването за мотиви на съдебния акт, 3.Редовността на извлечението от счетоводните книги, 4.Акцесорния и самостоятелен характер на поръчителството спрямо главния дълг и възможността да се въвеждат допълнително договорки с по-лек спрямо поръчителя режим, 5.Приложението на института на поръчителството спрямо конкретния казус и 6.Ненадлежно упражнената и недоказана представителна власт на банката.
Първият въпрос е неосносим към спора, тъй като банката не се позовава на предсрочна изискуемост, а на настъпил падеж на задължението за връщане на кредита, който предшества по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Вторият въпрос е изцяло неконкретизиран, тъй като въззивният съд е обсъдил възраженията на настоящия касатор, а последният коментира именно аргументацията на решаващия състав в мотивите на съдебния акт.
Третият въпрос не е обуславящ за изводите на въззивния съд. Същият е поставен в контекста, че в извлечението от сметка не били посочени поръчителите, обстоятелство, което е неотносимо към отговорността на поръчителите.
Четвъртият въпрос е изцяло свързан с тълкуване на договора и с развитата теза, че банката е задължена да уведомява поръчителите при неизпълнение на задължението от главния длъжник. Въпросът дали това е по-лек или по-тежък режим на отговорността на поръчителя не е от значение за съществуването на вземането, предвид и на обстоятелството, че съставът на апелативния съд е обсъдил всички доводи на настоящия касатор – тълкуване на клаузите на договора във връзка едни с други, ясно изразено становище относно уговорения срок за изпълнение, липсата на основание за изключване на отговорността, след като не са били направени опити за доброволно уреждане на спора, както и поредност за реализиране на вземането спрямо главния длъжник и спрямо поръчителите.
Петият въпрос е неконкретизиран и позоваването на съдебната практика по същество преповтаря останалите въпроси.
Шестият въпрос е обсъден от въззивния съд, включително относно възможността за потвърждаване на извършени без представителна власт действия и не е налице основание за допускане на касационното обжалване, предвид и на обстоятелството, че се оспорва представителната власт на противната страна в процеса.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване е въведено по три въпроса относно възможността кредитодателят и поръчителят да разполагат със свободата да уговарят условия за изискуемост на задължението, различаващи се от условията спрямо главния длъжник; за допустимостта на иск, предявен от кредитодателя в нарушение на клауза от договора, предвиждаща извънсъдебен ред за упражняване на правата му и за допустимостта съдът служебно – при липса на възражение относно действителността на договорна клауза, да не я приложи, въпреки че същата е от значение за процесуалната легитимация на страната.
Отговорът на първия въпрос произтича от разпоредбата на чл.139 ЗЗД, поради което не е налице въведеното основание за допускане на касационното обжалване. Поставянето на въпроса в контекста на уговарянето на различна изискуемост на задълженията на поръчителя и на главния длъжник, предпоставя клауза в посочения смисъл да е включена в договора. В случая касаторът тълкува договора на базата на поддържаната теза, че не е бил уведомен за неизпълнението на задълженията на главния длъжник, но игнорирайки подписаните анекси. В този смисъл въпросът не е основан на приетите за установени и безспорни факти по делото.
ВКС намира, че отговорите на втория и на третия въпроси произтичат изцяло от принципно уредената от законодателя възможност за реализиране на правата на страните по съдебен ред при неизпълнение на сключен между тях договор. Уговорката на извънсъдебно упражняване на правата при евентуален спор не лишава изправната страна от гарантираното право да потърси защита и съдействие от съда съгласно чл.2 ГПК. Поддържаната от касатора теза е изцяло в нарушение на установения правопорядък в Република България. Така поставени въпросите не попадат в приложното поле на касационното обжалване, тъй като не касаят точно прилагане на конкретна правна норма и развитите на правото чрез тълкуването й.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2288/12.12.13г., постановено по т.д.№ 3272/13г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.