4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 349
Гр.София, .09.05.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Вероника Николова
при секретаря…………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3483 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. Г. и П. А. Г., [населено място] срещу решение № 135/21.12.2012г., постановено по гр.д.№ 1249/12г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 06.01.2012г. по гр.д.№ 7269/10г. на Софийския градски съд и е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите против [фирма] иск за установяване, че обезпечителното правоотношение спрямо дълга на [фирма] е прекратено поради осъществена между кредитора и длъжника новация, без съгласие на ищците и поради съгласие на кредитора да се заличи обезпечение на дълга, наложено над личен имот на длъжника.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 24.08.2006г. между [фирма] и [фирма] е сключен договор за банков кредит – овърдрафт за максимално допустима сума от 50000 лв. при краен срок на издължаване 21.09.2009г. Задължението на кредитополучателя е обезпечено с учредяването на ипотека върху недвижими имоти, собственост на настоящите касатори, по нотариален акт № 83, н.д.№ 640/06г. от 31.08.2006г. С анекси към договора за кредит страните са променили срока за усвояване на кредита, съгласили са се със заличаване на ипотеката върху един недвижим имот и на залога върху движима вещ на длъжника и са револвирали кредита. По делото е било безспорно, че лицата, предоставили свой имот като обезпечение – касаторите, не са дали съгласие за сключване на анексите, кредитът по издадената заповед за изпълнение по чл417 ГПК срещу длъжника не е погасен, както и че не е постигнато съгласие за заличаване на ипотеката върху апартамент в [населено място],[жк]– предмет на иска за установяване на прекратеното обезпечително правоотношение.
Съставът на апелативния съд е изложил съображения за неоснователност на доводите на ищците по иска – касаторите за сключване на договор между кредитодателя и кредитополучателя за обективна новация, поради което задължението, обезпечено с ипотеката, не е погасено. Прието е, че по аналогия не би могло да се приложи правилото на чл.146, ал.3 ЗЗД, тъй като се отнася за друг вид обезпечение – поръчителството и обстоятелството, че длъжникът е намалил обезпеченията си спрямо дълга не преустановява действието на ипотеката.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касаторите поставят два правни въпроса по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Първият въпрос е въведен на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК и е формулиран по следния начин: „Променянето на срока, размера и обезпечението по договор за кредит води ли до новация по чл.107 ЗЗД?”. Сочи две решения – на Русенския районен съд и на Пловдивския апелативен съд, за които липсват данни да са влезли в сила.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване предпоставя противоречиво разрешаване на идентични правни въпроси с влезли в сила съдебни актове, като с произнасянето от ВКС съдебната практика се уеднаквява съгласно разпоредбата на чл.291 ГПК.
На първо място, преценката за наличието или липсата на обективна новация, се извършва съобразно с уговорките в договора на страните и доколко се внася изменение в облигационното отношение, но определящата характеристика на договора за новация е погасителния му ефект спрямо стария /новирания/дълг. В този смисъл произнасянето относно характера на сключен между страните договор, респ. анекс към договор и квалификацията му като договор за новация предполага тълкуване на договора по правилата на чл.20 ЗЗД.
Независимо от това по поставения правен въпрос са постановени принципни решения от ВКС, обективирани в задължителна за съдилищата практика на ВКС. В решение № 130/24.03.2009г. по т.д.№ 650/08г. на ІІ т.о. ВКС се е произнесъл по въпроса дали разсрочването на задължението на купувача по приватизационен договор представлява обективна новация и погасява ли старото задължение, като за правилна е обявена практиката по решение № 789/22.04.2002г. по гр.д.№ 2292/01г. на ІІ т.о., а именно, че: способите за преструктуриране на даден кредит, вкл. разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 ЗЗД, която за да е релевантна трябва да изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. В решение № 72/14.07.2011г. по т.д.№ 659/10г. І т.о. е прието, че изменението с анекс на сключен договор за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорната лихва и сроковете за плащане не погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, не го заменя с друго, ново и различно правоотношение от това по съществуващия договор за лизинг, т.е. не представлява обективна новация.
По тези съображения съставът на І т.о. на ВКС приема, че по поставения правен въпрос е уеднаквена практиката на съдилищата, поради което основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не е налице. Въззивният акт съответства на посочената практика и касационното обжалване не се допуска.
Вторият въпрос е въведен на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и е формулиран по следния начин: „Прекратява ли се ипотеката, когато с действията на банката и главния длъжник ипотекарният длъжник не може да встъпи в правата на кредитора и може ли да се приложи по аналогия чл.146, ал.3 ЗЗД?”.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване изисква поставеният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая се иска даването на тълкуване чрез прилагане на аналогия на разпоредба от закона, приложима за договора за поръчителство, към договора за ипотека. Прилагането на аналогия е допустимо по правилата на чл.46 ЗНА – когато нормативният акт е непълен, като за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта, а ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.
Разпоредбата на чл.155, ал.2 ЗЗД урежда встъпването в правата на кредитора на собственика, който е ипотекирал свой имот за чуждо задължение, и следователно „подобният случай” е изрично регламентиран в законовата норма, поради което тълкуването по аналогия е недопустимо. На следващо място, въпросът за суброгирането в правата на кредитора на собствениците на ипотекирания имот не стои по спора, доколкото липсват данни за погасяване на задължението. Какви са били мотивите на лицата обезпечили чуждо задължение за учредяване на ипотеката /в касационната жалба са наведени твърдения, че не биха се съгласили да обезпечат кредита, ако не бяха дадени и други обезпечения/ са извън уговорките между страните и не са включени в предмета на спора. В. довод е и принципен, тъй като от фактическа страна по делото е установено, че договорът за ипотека е сключен за обезпечаване на задълженията по два договора за кредит, а не само по този, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, както и че заличаването – намаляването на обезпеченията, е извършено по отношение на друг ипотекиран имот, който също е собственост на настоящите касатори. В този смисъл отговорът на поставения въпрос не би имал обуславящо значение за крайния изход от спора.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
По разноските. На основание чл.81 ГПК право на разноски има ответникът по касационната жалба. Претендирано е юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. и същото следва да се присъди.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 135/21.12.2012г., постановено по гр.д.№ 1249/12г. от Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА И. Б. Г. и П. А. Г., съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2 к-ра 18, адв.Р. П. и К. Е., да заплатят на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 200 лв. /Двеста лв./ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.