5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 905
гр. София, 25.11.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №919 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1168 от 12.12.2013г. по т.д. №2003/2013г. на Варненски окръжен съд, ТО, с което е потвърдено решение №3634/19.07.2013г. по гр.д. №12362/2012г. на Варненски районен съд, 21 състав. С първоинстанционното решение [фирма] е осъдено да заплати на Ж. Д. М. – Василева и М. Д. М., на основание чл.232 ал.2, вр. чл.86 ал.1 от ЗЗД, сумата от 8785,98 евро, съставляваща дължим неплатен наем за 2010г., 2011г. и 2012г., както и сумата от 542,60 лева, представляваща потребена и незаплатена вода за периода от 30.06.2010г. до 01.08.2012г. в размер на 317,26 лева и потребена и незаплатена ел. енергия в размер на 225,34 лева за периода 06.05.2012г. – 02.08.2012г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението. За да уважи изцяло предявените искове, съдът е счел за неоснователно възражението за прихващане на ответното дружество с вземане за обезщетение в размер на 19 300 лева, от която сума 6 300 лева за имуществени вреди и 13 000 лева за пропуснати ползи, претърпени от дружеството вследствие противоправни действия на ищците, изразяващи се в разбиване на входната врата на наетите от дружеството помещения и изнасянето на намиращото се в помещенията оборудване и техника.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение, в частта, с която не е уважено направеното от касатора възражение за прихващане, е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както е и необосновано. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил неговите оплаквания за това, че първоинстанционният съд е кредитирал само показанията на двамата свидетели, посочени от ищците, а е игнорирал показанията на свидетелите на ответника. Излага оплаквания, че въззивният съд е възприел становището на първоинстанционния съд относно това коя група свидетелски показания следва да се кредитира, без да изложи конкретни мотиви в тази насока. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора – въпроса за приложението на чл.235 от ГПК. Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №37/29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №450/21.07.2009г. по гр.д.№3547/2008г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение №570/06.11.2009г. по гр.д.№4112/2008г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., съгласно които въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.
Ответниците Ж. Д. М. – Василева и М. Д. М. считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Поддържат, че цитираните от касатора решения, нямат никаква връзка с разглеждания от въззивния съд правен спор по повод направеното от касатора възражение за прихващане. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение и да потвърди първоинстанционния акт, с който са уважени изцяло предявените искове с правно основание чл.232 ал.2 от ЗЗД, съдът е приел, че между страните е сключен договор за наем от 01.01.2010г., като ответникът наемател не е заплатил дължимата наемна цена за 2010г., 2011г. и 2012г. в размер на 8785,98 евро, потребената вода за периода от 30.06.2010г. до 01.08.2012г. в размер на 317,26 лева и потребената от него ел. енергия за периода 06.05.2012г. – 02.08.2012г. в размер на 225,34 лева. Приел е за недоказано възражението за прихващане на ответното дружество с претендираното от него вземане за обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи, като е приел за недоказана причинно – следствената връзка между противоправни действия на наемодателите, извършени виновно и настъпването на твърдяните от дружеството – наемател щети. Приел е и че [фирма] не е установило при условията на пълно и главно доказване, че е била налице сигурност от увеличаване на имуществото му със сумата от 13 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284 ал.3 т.1 от ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като общо е формулирал разрешения от въззивния съд процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора – „прилагането на чл.235 от ГПК”. Твърдението, че съдът, при постановяване на решението си, е изследвал еднозначно представените в хода на делото гласни доказателства, само по себе си не съставлява въпрос, а оплакване за допуснато нарушение на процесуалния закон. Съответно то би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението.
Дори и да се приеме,че касаторът е формулирал точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил изводите на въззивната инстанция по конкретното дело, не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички писмени и гласни доказателства, относими към твърдението на касатора за претърпени от него имуществени вреди и към установяване на техния размер, с оглед направеното възражение за прихващане с вземане на дружеството за обезщетение за причинените му от ищците вреди. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели на [фирма] П. и Й., като е приел, че те съдържат противоречие помежду си, както и че свидетелите нямат непосредствени и лични впечатления по състоянието на вещите преди и по време на тяхното изнасяне от наетия имот, нито върху самия процес по разтоварването им, както и от това в резултат на чии действия са настъпили вредите.
Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора, на ответниците по жалбата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лева за всяка от тях.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1168 от 12.12.2013г. по т.д. №2003/2013г. на Варненски окръжен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], да заплати на Ж. Д. М. – ВАСИЛЕВА, [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 и М. Д. М., [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], сумата от по 1300 лева /хиляда и триста лева/ за всяка от тях, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.