5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№292
гр. София, 27.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2299 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на министъра на регионалното развитие, като представител на Държавата, срещу решение №53 от 26.02.2014г. по т.д. №12/2014г. на Варненски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №893/17.10.2013г. по т.д. №108/2013г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от министъра на регионалното развитие и благоустройството срещу [фирма], [населено място], обл. Варна, иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 30 807 лева, представляваща договорна неустойка по т.8.8, вр. т.7.4 от договор №РД-02-30-20/28.06.2012г. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост – морски плаж „Панорама”, находящ се в [община], обл. Варна. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както е и необосновано. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди в решението всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи в мотивите на решението своите фактически и правни изводи. Счита,че изводът на съда, че наемодателят не може да претендира неустойката, уговорена в т.8.8, във вр. с т.7.4 от договора, без да е упражнил правото си на прекратяване на договора, не отговаря на обективната истина и противоречи на договорните клаузи и на волята на страните.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: „Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, както и да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи в мотивите на решението си своите фактически и правни изводи?” Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС№1/1953г., ППВС №7/1965г., ТР №1 от 04.01.2011г. на ОСГК на ВКС, решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №241/17.10.2012г. по гр.д.№850/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., а също и в постановеното по реда на отменения ГПК решение №220/07.03.2005г. по т.д.№482/2004г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Сочи, че съгласно тези решения въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, и заявените от страните доводи и възражения. Също поддържа, че съдът се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: „Договорната неустойка може ли да изпълнява и наказателна функция?” Твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1 от 15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение №107/25.06.2010г. по т.д.№818/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №4/25.02.2009г. по т.д.№395/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., както и в постановените по реда на отменения ГПК решение №140/20.03.2006г. по гр.д.№408/2005г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №958/07.12.2004г. по т.д.№5/2004г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които е изразено становището, че страните могат да уговарят неустойка с наказателна функция.
Ответникът [фирма], [населено място], поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че съдът е изложил самостоятелни мотиви по спорния предмет на делото, включително като е обсъдил доводите във въззивната жалба, а вторият поставен в изложението въпрос не е част от материалноправния спор, по който се е произнесъл Варненски апелативен съд. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение и да потвърди първоинстанционния акт, с който е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.92 от ЗЗД, съдът е приел, че между страните е сключен договор №РД-02-30-20/28.06.2012г. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост – морски плаж „Панорама”, находящ се в [община], обл. Варна, като претендираната от ищеца неустойка по т.8.8 от договора се дължи само при прекратяване на договора поради съществено неизпълнение на същия от страна на наемателя и има компенсаторен характер. Поради това е приел,че ищецът -кредитор не може, след като е приел неточното изпълнение на длъжника и е запазил действието на договора, да търси компенсаторното обезщетение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По първия формулиран от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора, не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доводите на ищеца – касатор в настоящото производство за основанието, на което претендира неустойка, като е обсъдил съдържанието на сключения договор за наем и е стигнал до извода, че е за неизпълнението на конкретните задължения по договора са уговорени отделни неустойки. Приел е, че уговорената в т.8.8 от договора неустойка се дължи само в случаите на прекратяване на договора без предизвестие поради съществено неизпълнение от страна на ответника – наемател, а по делото не се твърди и не се доказва договорът за наем да е развален поради виновно неизпълнение на [фирма].
Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по формулирания в изложението материалноправен въпрос дали страните могат да уговарят неустойка с наказателна функция, доколкото въпросът не се явява обуславящ за изхода на спора и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280 ал.1 от ГПК. Въззивният съд не е изложил доводи, че е недопустимо да се уговаря неустойка с наказателна функция, а е посочил, че не са налице предвидените в договора предпоставки за присъждане на конкретния вид неустойка.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1260 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №53 от 26.02.2014г. по т.д. №12/2014г. на Варненски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на регионалното развитие, с адрес [населено място], [улица], да заплати на [фирма], адрес обл. Варна, [община], [населено място], [улица], сумата от 1260 лева /хиляда двеста и шестдесет лева/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.