2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 677
гр. София,22.07.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №317 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №1790 от 19.09.2013г. по т.д. №268/2013г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ТО, VІ-11 състав, решение от 28.08.2012г. по т.д. №2937/2011г. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от [фирма] срещу „З.” искове за заплащане на основание чл.82 вр. чл.79 от ЗЗД на обезщетение за претърпени вреди – щети, включващи такси за предоговаряне на кредити – 8 056,72 евро, както и по – големия размер заплатени лихви от предварително договорените – 34 975 евро, в резултат на забавяне изплащането на финансова субсидия.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както е и необосновано. Касаторът поддържа, че при разрешаването на спора въззивният съд не е извършил тълкуване на договор №2498 от 22.12.2006г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България / САПАРД/, според критериите на чл.20 от ЗЗД, с което е нарушил материалния закон и се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Поддържа,че съдът не е взел предвид връзката на договора за предоставяне на финансова помощ със сключения на 06.08.2007г. договор за кредит с [фирма], която се установява от сключения анекс №1 от 24.08.2007г. към договор №2498 от 22.12.2006г. Поддържа,че е сключил втория договор за кредит от 09.06.2008г. не за да бъде погасен кредитът по договора от 06.08.2007г. , както неправилно е приел въззивният съд, а за да бъде осигурена цялата сума от 260 000 евро, която дружеството се е задължило да инвестира по силата на договора с „З.”. Твърди,че са допуснати и нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в липса на доклад по чл.146 от ГПК, както от СГС, така и от САС, което води до липсата на правилна правна квалификация на исковата претенция и дадени указания на страните в тази насока. Поддържа,че въззивният съд не е изпълнил задължението си да следи служебно за извършените от първата инстанция процесуални нарушения по доклада и да отстрани порока, когато констатира наличие на такъв, включително и като изготви доклад по делото. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 т.2 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по четири съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора. Първият въпрос касае прилагането на критериите за тълкуване на договорите по чл.20 от ЗЗД, като касаторът поддържа, че въззивният съд не е приложил тези критерии и така се е отклонил от задължителната практика на ВКС по чл.290 от ГПК, обективирана в следните решения: решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №89 от 17.07.2009г. по т.д. №523/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №546 от 23.07.2010г. по гр.д. №856/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №157 от 30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и други. Също така поддържа,че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава и на влязло в сила решение по гр.д.№2389/2011г. на САС. Вторият формулиран материалноправен въпрос касае установяването на размера и предвидимостта на вредите при несвоевременно изплащане на субсидията по изпълнен Договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България /САПАРД/. По този въпрос касаторът твърди,че липсва съдебна практика, поради което произнасянето на ВКС би имало значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Третият поставен материалноправен въпрос е „длъжен ли е кредиторът да съдейства за намаляването на вредите и дали това е било възможно в конкретния случай”, като касаторът не уточнява на коя от допълнителните предпоставки за допускане на касационен контрол се позовава. Наред с така формулираните материалноправни въпроси касаторът поставя като обуславящ и процесуалноправният въпрос „дали при извършени от процесуални нарушения от първата и въззивната инстанция, а именно когато първоинстанционният съд се произнесъл по различна от предявената искова претенция, а след това въззивният съд не е извършил доклад и разпределение на доказателствената тежест, следва ли ВКС да върне делото на въззивния съд за нов доклад и указване на доказателствената тежест. Поддържа,че по този въпрос е налице противоречива практика на различни състави на ВКС. Сочи,че в решение №255/11.07.2011г. по гр.д.№587/10г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №452/16.11.2011г. по гр.д. №621/10г. на ВКС, ГК, ІV г.о. се застъпва, че въззивният съд не извършва доклад по чл.146 от ГПК, дори когато първата инстанция е пропуснала да направи такъв. Същевременно в решение №700/06.12.2010г. по гр.д.№304/10г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №211/30.06.2011г. по гр.д.№995/10г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №138/25.03.2011г. по гр.д.№1127/10г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №389/18.10.2011г. по гр.д.№1672/10г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №51/02.05.2012г. по т.д.№105/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. било прието разрешението, че въззивният съд следи служебно за извършените от първата инстанция процесуални нарушения по доклада и е длъжен да отстрани порока. Позовава се и на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като счита, че осъществяването на касационен контрол по тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото. Претендира разноски.
Ответникът „З.” не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение и да потвърди първоинстанционния акт, с който са отхвърлени като неоснователни предявените искове за заплащане на обезщетение за претърпени вреди в резултат на забавяне изплащането на финансова субсидия от ответника, включващи заплатени от ищеца такси за предоговаряне на кредити – 8 056,72 евро, както и по – големия размер заплатени лихви от предварително договорените – 34 975 евро, въззивният съд е приел, че липсва причинна връзка между виновното поведение на изпадналия в забава ответник и претърпените от ищеца загуби. Изложил е мотиви,че произтичащите от предоговарянето на погасителните планове вреди не са типичен и устойчив резултат от забавеното предоставяне на финансова помощ, нито са предвидими вреди, установими към момента на възникването на облигационното отношение между страните.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В настоящата хипотеза въведеният въпрос относно задълженията на въззивния съд да направи нов доклад и разпределение на доказателствената тежест, когато променя определената от първата инстанция правна квалификация, не е относим към предмета на спора, тъй като не съответства на данните по делото. В случая няма погрешна квалификация на предявения иск, нито липса на доклад по чл.375 ал.1, вр. 146 от ГПК от първата инстанция, което да налага процесуални действия от страна на въззивния съд. С определение от 10.11.2011г. първоинстанционният съд е направил изчерпателен доклад, включващ задължителното съдържание по чл.146 ал.1 и ал.2 от ГПК. Посочената в доклада правна квалификация на исковете е чл.79 от ЗЗД. Действително в мотивите си първоинстанционният съд е посочил, че поради наличие на договора между страните, не е приложима деликтната отговорност. Това обаче са доводи по съществото на спора, които не засягат дадената правна квалификация на иска, който е определен и разгледан като иск за обезщетение за вреди от неизпълнение на договор. Въззивният съд не е изменял дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковете за вреди. Следователно не е налице произнасяне на въззивния съд по претенция, различна от разгледаната от първоинстанционния съд, съответно поставеният процесуален въпрос не е обуславящ за изхода на спора. Наред с това следва да се отбележи, че по поставения въпрос е налице и задължителна практика на ВКС, формирана след подаването на касационната жалба. Съгласно указанията в т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивната материално правна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти. Според посоченото тълкувателно решение извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация по предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение.
По първия материалноправен въпрос относно тълкуването на клаузите на процесните договори е формирана трайноустановена съдебна практика в смисъл, че когато клаузите на сключената сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл.20 от ЗЗД. Даденото от въззивния съд разрешение на база на тълкуването на клаузите на процесния договор обаче не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Третият материалноправен въпрос „длъжен ли е кредиторът да съдейства за намаляването на вредите и дали това е било възможно в конкретния случай”, не е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е обосновал извода си за неоснователност на предявените искове с неизпълнение на задължението по чл.83 ал.2 от ЗЗД на ищеца, като кредитор, да положи грижа на добър стопанин, за да избегне настъпването на вредите от твърдяното неизпълнение от страна на ”З.”.
Касационно обжалване следва да се допусне по материалноправния въпрос „Как се установяват размерът и предвидимостта на вредите при несвоевременно изплащане на субсидията по изпълнен Договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на специалната предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селските райони в Република България /САПАРД/”. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По въпроса не съществува задължителна за съдилищата практика, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1683, 25 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1790 от 19.09.2013г. по т.д. №268/2013г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 1683,25 лева /хиляда шестстотин осемдесет и три лева и двадесет и пет стотинки/, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.