11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 583
[населено място], 16.07.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3494 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №1671/27.07.2014г. по т.д.№259/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, в частта, с която е отменено решение №5318/10.07.2013г. по гр.д. №9660/2011г. на Софийски градски съд, ГО, 17 състав, в частта, с която е уважен предявеният от [фирма] срещу Министерство на труда и социалната политика /МСТП/ иск с правно основание чл.266 ал.1 изр.1 от ЗЗД, като МТСП е осъдено да заплати сумата в размер на 53 038,33 лева, представляваща остатък от дължимо, но незаплатено възнаграждение с ДДС по договор за изпълнение на СМР по микропроект №1719/09.06.2009г., сключен между [фирма] и [община], ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска -18.07.2011г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е уважен акцесорният иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за сумата от 691,30 лева, представляваща задължение за заплащане на законната лихва за забава върху главницата от 53 038,33 лева за периода от 03.06.2011г. до 18.07.2011г., както и в частта за разноските, като вместо това е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Министерство на труда и социалната политика /МТСП/ иск с правно основание чл.266 ал.1 изр.1 от ЗЗД, за сумата в размер на 53 038,33 лева, представляваща остатък от дължимо, но незаплатено възнаграждение с ДДС по договор за изпълнение на СМР по микропроект №1719/09.06.2009г., както и акцесорният иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за сумата от 691,30 лева, Касаторът [община] обжалва решението също и в частта, с която е осъден да заплати сумата в размер на 53 038,33 лева, представляваща остатък от дължимо, но незаплатено възнаграждение с ДДС по договор за изпълнение на СМР по микропроект №1719/09.06.2009г., сключен между [фирма] и [община], ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 18.07.2011г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86 от ЗЗД сума в размер на 977,72 лева, представляваща законната лихва за забава върху главницата от 53 038,33 лева за периода от 05.05.2011г. до 18.07.2011г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която са уважени предявените срещу касатора искове. Касаторът твърди,че въззивният съд е подменил предмета на делото, с който е сезиран, като вместо по предявения обратен иск срещу подпомагащата страна [община], каквато е ясната воля на ищеца, се е произнесъл по непредявен евентуален иск срещу общината. Наред с това поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като е налице противоречие между мотивите и диспозитива му. Касаторът поддържа,че в мотивите на решението липсва цялостно обсъждане и тълкуване на отделните клаузи на договора за СМР, както и прилагане на специалната нормативна уредба, регламентираща финансирането на проекти на С. и сключените въз основа на нея съглашения. Също поддържа, че не е взето предвид направеното от процесуалния представител на МТСП във въззивната жалба и в писмените бележки пред въззивната инстанция изявление относно неразплащането на претендираните от ищеца суми от страна на МТСП, с оглед разпоредбата на чл.36 ал.1 ЗУДБ за 2010г. и 2013г., което съставлява съдебно признание за дължимостта им. Подробни съображения излага в касационната жалба.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото правни въпроси, а именно: 1. Реализиран ли е фактическият състав на договора за изработка относно процесния договор за изпълнение на СМР, след като не е предвидено задължение на възложителя да заплати извършената работа?; 2. Длъжен ли е съдът да прилага разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, като разкрива точния смисъл на тълкуваната договорна клауза в съответствие с обективираната, а не предполагаемата воля на страните?; 3. Има ли валидно правно действие клауза, по силата на която се обещава задължение или действие на трето лице, по смисъла на чл.23 от ЗЗД, което е орган – второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към Министъра на труда и социалната политика? 4. Каузален ли е договорът за обещаване действието на трето лице по чл.23 от ЗЗД?; 5. Представлява ли процесният договор за СМР по микропроект, нетипична гражданско – правна сделка с административен елемент? 6. Длъжен ли е въззивният съд да посочи кои релевантни за спора факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и да изложи точни, ясни и убедителни мотиви? 7.Има ли право въззивният съд в решението си служебно да променя вида на страната по делото, като вместо иск срещу подпомагаща страна да разгледа иск срещу главна страна / втори ответник/, въпреки изричното и конкретно формулирано искане от страна на ищеца за предявяване на обратен иск? 8. Допустимо ли е в срока по чл.372 от ГПК да бъде предявен иск срещу нов / втори/ ответник в качеството му на главна страна за същото искане? 9. Въззивният съд произнася ли се служебно по допустимостта на решението в обжалваната част? 10. Може ли въззивният съд да приложи императивна материално правна норма, ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване?
Поддържа, че въпросът относно задължителните елементи на договора за изработка е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №97/03.07.2013г. по т.д. №533/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Твърди,че въпросът относно приложението на разпоредбата на чл.20 от ЗЗД е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №81/07.07.2009г. по т.д. №761/2009г. на ВКС, ТК, І т.о, в което се приема,че при всяко тълкуване на договорно установени права и задължения съдът е длъжен да изясни само изявената воля, като не я подменя. Поддържа, че въпросът за валидността на клауза, с която се обещава действието на трето лице, което е орган – второстепенен разпоредител с бюджетни кредити, както и въпросът за каузалния характер на договора за обещаване на действието на трето лице, са решавани противоречиво от съдилищата като се позовава на влезлите в сила решение №5518/15.07.2013г. по в.гр.д. №14905/2012г. на СГС, ГК, ІІ А състав и решение №2043/30.11.2012г. по гр.д. №4131/2012г. на Русенски районен съд. Поддържа,че въпросът относно характера на процесния договор като нетипична гражданско – правна сделка с административен елемент е разрешен в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1/2009г. по т.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, съгласно което приватизационният договор не е търговска сделка, а особена гражданскоправна сделка с административни елементи. Относно процесуално правните въпроси относно задълженията на въззивната инстанция, посочва,че са разрешени в противоречие с приетите при действието на ГПК от 1952г. /отм./ Постановления на Пленума на ВС №1/1953г., №7/1965г. и №1/1985г,. със задължителните разяснения в т.19 на ТР №1/01.04.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №554/08.02.2012г. по гр.д. №1163/2010г. на ВКС, ГК, ІV гр.о и решение №157/08.11.2011г. по т.д. №823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Поддържа, че въпросът относно възможността съдът служебно да променя вида на страната по делото от подпомагаща в ответник, е разрешен в противоречие със задължителните разяснения в т.9 на ТР №1/01.04.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №428/19.10.2012г. по гр.д. №358/2011г. на ВКС, ГК, ІV гр.о и решение №125/15.07.2013г. по гр.д. №14/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се приема,че предявеният иск може да бъде изменян само от ищеца, а ако съдът разгледа иск, който не е предявен, той нарушава принципа на диспозитивното начало. Твърди,че въпросът относно срока, в който може да бъде предявен иск срещу нов ответник в качеството му на главна страна, е решен в противоречие с определение №605 от 09.11.2009г. по ч.т.д.№486/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл.274 ал.2 изр.1 от ГПК, в което се приема, че въвеждането на нов, обективно съединен осъдителен иск по реда на чл.372 ал.2 от ГПК е недопустимо. Твърди,че въпросът произнася ли се въззивният съд служебно относно допустимостта на обжалваното решение е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №670/27.12.2010г. по гр.д. №1728/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и в решение №125/29.05.2012г. по гр.д. №534/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Поддържа, че въпросът относно задължението на съда да приложи императивна материалноправна норма и без нейното нарушение да е въведено като основание във жалбата, е разрешен в противоречие със задължителните разяснения в т.1от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], оспорва същата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на жалбата до касационен контрол. Твърди,че изложените от касатора доводи са оплаквания за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка по делото, но те не съставляват основание за допускане на касационен контрол. Претендира разноски.
Ответникът по касация Министерство на труда и социалната политика моли решението да бъде оставено изцяло в сила като правилно и законосъобразно. Излага доводи,че липсва договорна връзка между МТСП и [фирма], като възложител по процесния договор за СМР е общината и тя следва да отговаря пред изпълнителя.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която МТСП е осъдено да заплати сумата в размер на 53038,33 лева, представляваща остатък от дължимо, но незаплатено възнаграждение с ДДС по договор за изпълнение на СМР по микропроект №1719/09.06.2009г., сключен между [фирма] и [община], ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска -18.07.2011г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е уважен акцесорният иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за сумата от 691,30 лева, въззивният съд е приел,че задължен за заплащането на приетата по договора работа е поръчващият – [община]. Посочил е в мотивите, че Социалноикономическият фонд, чийто правоприемник е МТСП не е страна по договора, а доколкото чл.2.3 предвижда плащанията да се извършват от фонда, то това поражда отговорност за възложителя да обезщети изпълнителя съгласно чл.23 от ЗЗД, ако третото лице не извърши обещаното действие. Поради това е осъдил третото – лице помагач на страната на ищеца – [община], да заплати същите суми. В мотивите е посочил, че макар и тези искове да са предявени срещу третото лице в срока за допълнителна искова молба като обратни искове, по естеството си претенциите срещу общината представляват искове, предявени срещу втори ответник, но при условията на евентуалност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба.
Настоящият състав намира за неоснователен довода на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта, с която са уважени предявените срещу него осъдителни искове. Този довод е обоснован с твърдението, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало въззивният съд се е произнесъл вместо по предявените като обратни искове срещу касатора като трето лице – помагач на страната на ищеца, по непредявени евентуални искове срещу него като ответник в производството. Това обстоятелство обаче не обуславя недопустимост на въззивното решение, а представлява процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Съдебното решение е недопустимо, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран и когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. В настоящата хипотеза въззивният съд се произнесъл по въведения с исковата молба предмет на обратните искове – заплащане на възнаграждение за изпълнени СМР, дължими на основание сключен между страните договор за изработка и мораторна лихва за забава на дължимото възнаграждение. Същевременно макар [община] да има качеството на трето лице – помагач на страната на ищеца по главните искове [фирма], тя има качеството на ответник по предявените обратни искове. Следователно в диспозитива на решението съдът се е произнесъл по своевременно предявени осъдителни искове, срещу посочения от ищеца по обратните искове ответник по тях и в рамките на въведения с исковата молба предмет. Неправилното определяне в мотивите на обжалваното въззивно решение на исковете като такива срещу втори ответник, вместо като обратни искове, не засяга допустимостта на решението.
По тези съображения, макар на поставения въпрос относно правото на съда в решението си служебно да променя вида на страната по делото, като вместо иск срещу подпомагаща страна разгледа иск срещу главна страна / втори ответник/, въпреки изричното и конкретно формулирано искане от страна на ищеца за предявяване на обратен иск, даденото от въззивния съд разрешение да е в противоречие със задължителната практика на ВКС, цитирана в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, то този въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора. Неговото разрешение от състава на САС не се отразява на допустимостта на постановеното решение, а същевременно няма отношение и към изводите на съда за основателност на предявените срещу [община] осъдителни искове.
По въпроса допустимо ли е в срока по чл.372 от ГПК да бъде предявен иск срещу нов ответник в качеството му на главна страна, следва да се отбележи,че касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, доколкото определение №605 от 09.11.2009г. по ч.т.д.№486/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., на което касаторът се позовава в изложението си по чл.284 ал.3 т.1от ГПК, е постановено по реда на чл.274 ал.2 от ГПК и не съставлява задължителна практика на ВКС.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос относно валидността на договора за изработка, в който не е уговорено възнаграждение за изпълнителя, не е коректно формулиран с оглед данните по делото. Видно от представения договор за изпълнение на СМР по микропроект №1719/09.06.2009г., сключен между [фирма] и [община], в същия е уговорено възнаграждение за възложената работа в размер на 335 043,75 лева, както и начина и сроковете за неговото изплащане. Независимо от уговорката, че това възнаграждение ще бъде изплатено от трето лице, което не е страна по договора, а именно Социалноинвестиционния фонд, насрещна престация за изпълнителя е уговорена и следователно са налице задължителните елементи от съдържанието на договора за изработка. Предвид изложеното не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №97/03.07.2013г. по т.д. №533/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Въпросът каузален ли е договорът за обещаване действието на трето лице по чл.23 от ЗЗД, не е обуславящ за изхода на спора. Този въпрос не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение на САС, доколкото нито в първоинстанционното производство, нито във въззивната жалба са изложени твърдения за нищожност на договора поради липса на основание
По отношение на въпроса представлява ли процесният договор за СМР по микропроект нетипична гражданско – правна сделка с административен елемент, не е обосновано наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК. Дори и да бъде възприето твърдението на касатора, че не се касае за абсолютна търговска сделка, както е приел въззвният съд, а гражданско – правна сделка с административен елемент, то това не би изключило приложението на правилата на ЗЗД по отношение на тази сделка, съответно не би довело до друг извод относно основателността на предявените искове.
По материалноправния въпрос относно тълкуването на клаузите на договора при действието на чл. 290 от ГПК е формирана задължителна практика на ВКС в решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008г. на I т.о., решение № 89/17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на II т. о., решение №546/23.07.2010г. по гр.д. №856/2009г. на IV г.о., решение №151/5.10.2010г. по т. д. № 1035/2009 г. и решение № 157/30.10.2012г. по т.д. №696/2011г. на II т.о. В цитираните решения, е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 от ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прието е, че прилагането на критериите на чл. 20 от ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля. В конкретния случай въззивният съд съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдил клаузите на договор за изпълнение на СМР по микропроект №1719/09.06.2009г., сключен между [фирма] и [община], въз основа на което е приел, че резултатът от облигационната връзка е насочен изцяло към патримониума на възложителя – общината, а декларираното в текстовете на чл.2.3 задължение на С. за цената, съставлява обещание действията на трето лице, съпътствано при неизпълнение с последиците на чл.23 от ЗЗД. Правилността на даденото от въззивния съд разрешение на база на интерпретацията на клаузите на сключените между страните споразумения, както и преценката на съда дали клаузите са неясни и се нуждаят от тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси, „Длъжен ли е въззивният съд да посочи кои релевантни за спора факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и да изложи точни, ясни и убедителни мотиви?” и „Въззивният съд произнася ли се служебно по допустимостта на решението в обжалваната част?” са свързани с предмета на спора, доколкото касаят правомощията на въззивния съд, но по отношение на тези въпроси не е обосновано наличието на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. По въпросите за правомощията на въззивния съд е постановено ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/13г. на ОСГТК на ВКС, като обжалваното решение съответства на дадените с него разяснения. Съгласно задължителните указания в ТР №1/09.12.2013г. непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди и или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Същевременно по силата на чл.269 ал.2 от ГПК въззивният съд е ограничен в преценката на доказателствата, като може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е основал преценката си за основателност на предявения иск за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, след като е обсъдил задълбочено представените по делото доказателства в тяхната съвкупност и в рамките на въведените в жалбата оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към валидното сключване и изпълнението на процесния договор от 09.06.2009г. за изпълнение на СМР по микропроект №1719, като е стигнал до извода, че задължена за претендираното вземане по чл.266 от ЗЗД е [община], а не С., съответно МТСП като негов правоприемник.
Въпросът дали въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението също не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК съдът се произнася служебно по допустимостта на решението в обжалваната му част. Съдът винаги осъществява тази преценка и когато констатира недопустимостта на първоинстанционното решение следва да обезсили същото и да върне делото за ново разглеждане или съответно да прекрати производството при недопустимост на предявения иск. При липса на доводи за недопустимост на решението във въззивната жалба и при липса на пороци, водещи до недопустимост на решението, въззивният съд не е задължен да излага изрични мотиви защо намира постановеното решение за допустимо, а може да пристъпи към проверка на неговата правилност.
По отношение на въведения въпрос относно задължението на съда да следи служебно за спазването на императивните материалноправни норми също не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. На въпроса е дадено разрешение в т.1 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил приложимите към договора материалноправни норми, уреждащи договора за изработка, както и общите правила на ЗЗД за договорите, като е приел, че е налице хипотезата на чл.23 от ЗЗД. Този извод съдът е направил въз основа на клаузите на процесния договор и представените по делото споразумения между касатора и С., като е съобразил задълженията на С., установени в Закона за С. и Наредба №3 към същия.
Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и доводите на страните по делото, а също така и да мотивира своя акт, като следи за приложението на императивните материалноправни норми, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивиране на съображения за тяхното възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл. 290 ал.2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора, на ответника по жалбата [фирма] следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6830 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1671/27.07.2014г. по т.д.№259/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ГЕНЕРАЛ Т., ЕИК[ЕИК], [населено място], обл. Д., [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], обл. Д., [улица] представлявано от управителя Г. Г., сумата от 6830 лева /шест хиляди осемстотин и тридесет лева/, направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.