4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№238
гр. София,14.03.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 972 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 1588 от 10.08.2012г. по гр.д. № 1679/2012г. на Варненски окръжен съд, ГО, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд по чл.422 ГПК за признаване на установено по отношение на дружеството –касатор, че дължи на ищеца, [фирма] /предходно наименование [фирма]/, сумата от 21466,26 лева –неплатена доставена и ползвана ел. енергия по четири фактури, законна лихва от 160,94 лева за периода от падежа на вземането по всяка фактура до 18.03.2011г., както и законна лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 11.04.2011г. до окончателното й плащане, ведно с присъдени разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяната му и отхвърляне на исковете. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответникът, [фирма], оспорва допустимостта на касационния контрол и основателността на жалбата по съображения, подробно изложени в представения от него отговор. Иска присъждане на направените разноски – 1500 лева юрисконсултско възнаграждение, като представя списък на разноските по чл.80 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че т.нар. времянка /с цел обслужване на строеж/ е открита съгласно сключения на 24.08.2009г. между страните по делото договор за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа, прекратен на 15.02.2011г. с демонтирането на СТИ-времянката, поради което за периода на действие на договора за продажба на ел.енергия, в който попада и процесният, ответното дружество дължи заплащане на потребената на обекта ел. енергия. Според окръжния съд, съоръженията за присъединяване на обекти към мрежата се поставят под напрежение при наличие на сключена сделка за доставка на ел. енергия с лицензирано за това електроенергийно предприятие и сделка за пренос на потребена ел.енергия от съответната мрежа за ползване на мрежата и за достъп до нея по реда по реда на чл.104 ЗЕ или договор за пренос на потребена ел. енергия по разпределителната мрежа, съгласно чл.98б ЗЕ. Изложени са съображения, че за да бъдат присъединени отделните обекти в сградата и подадено напрежение към тях, след като сградата е била въведена в експлоатация и трафопостът- съоръжение за присъединява, е с издадено разрешение за ползване, е необходим демонтаж на времянката след разплащане на сметките за нея и монтиране на средствата за техническо измерване на всеки отделен обект в сградата. Посочено е, че доколкото тази дейност е от компетентността на трето за спора лице -”, съгласно чл.29, ал.4 и ал.5 от Наредба №6/ 09.06.2004г., чл.30, ал.2 от Общите условия на договора за пренос на ел.енергия чрез електроразпределителните мрежи на „Е.ОН България Мрежи, както и на чл.3.5.1 и сл. от лицензия за разпределение на ел. енергия /издадена от ДКЕВР/, за несвоевременното снабдяване на обектите в сградата със СТИ и демонтаж на времянката, дори да се приеме, че такива са налице, отговорността не носи от ищеца, [фирма] /сега [фирма]/, а от електропреносното предприятие- [фирма] /сега [фирма]/. Решаващият състав се е позовал и на клаузите на чл.12, ал.1 т.4 от ОУДПЕЕЕМ на [фирма] и чл.13, ал.1, т.1 от ОУДПЕЕ на , [фирма], според които, когато се подава заявление за пренос на ел. енергия, съответно за продажба на ел.енергия, и за същия обект има действащ договор за пренос и продажба на ел. енергия с друг ползвател, новият договор не се сключва до прекратяване на стария. Прекратяване на договора също е свързано с прилагане на специална процедура /чл.22 и чл.23 от ОУ/, което изисква дружеството – доставчик на ел. енергия да изиска от преносното дружество отчитане на използваната до момента ел. енергия от потребителя и прекъсване на електроразпределението, което е направено на 15.02.2011г.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени правни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата, а именно: 1. Носи ли [фирма] доказателствената тежест за провеждане на пълно и главно доказване на искове за претендирани срещу абонатите на дружеството и извършено ли е такова доказване в предходните инстанции?; 2. Следва ли абонатът да доказва отрицателните си твърдения, че не е страна по договора с [фирма] след момента на загубване на право на собственост върху обекта, който е присъединен към електроразпределителната мрежа и са представени доказателства за това?; 3. Следва ли [фирма] да докаже в процеса съществуващо задължение за плащане на реално доставена и реално потребена енергия от реални абонати?; 4. Действителни ли са клаузите за автоматично приемане на общите условия на дружеството от страна на абонатите, при липса на друга равностойна възможност за избор?
В подкрепа на посоченото основание за допустимост на касационното обжалване – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, са представени три съдебни решения – въззивно и първоинстанционни, за които липсват данни да са влезли в сила, поради което те не представляват ”съдебна практика”, съгласно указанията, дадени в т.3 от Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо, недоказано е твърдението, че поставените въпроси се решават противоречиво от съдилищата, поради което не е налице и релевираното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Независимо от това, дори да се приеме, че решенията са влезли в сила, въз основа на тях не може да се изведе наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като разрешенията, дадени в тях, са обусловени от факти, различни от тези по конкретното дело. Приетото в решение № 1027/17.03.2011г. по гр.д. 8388/2009г. на В., че потребителят-физическо лице на ел.енергията е лицето – собственик или ползвател на имота, поради което при загубата на това качество, физическото лице не дължи заплащане на доставената до имота ел. енергия, не е относимо за потребителя на ел. енергия за „стопански нужди”, какъвто е настоящият случай, при който, за разлика от потребителя на енергия за „битови нужди”, съгласно легалните дефиниции в т.42 и т.41а от ДР на ЗЕ /редакцията към процесния период/, липсва изискване потребителят да е собственик / ползвател на имота. Даденото в решение №385/08.02.2012г. по гр.д. № 11579/2011г. на В. разрешение за недължимост на доставената ел. енергия при недемонтиран електромер, поради преместване на друго място на захранения търговски обект, представляващ фургон, е неприложимо в настоящия случай сключен договор за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа при сграда в строеж. Неотносимо за спора е и последното приложено решение на В., според което не се дължи цената на ел.енергия, за период след прекратяване на договора за доставка на ел.енергия чрез отправено от потребителя едностранно 30-дневно предизвестие, въз основа на клауза от действащите към този момент ОУ към договора, тъй като тези ОУ са отменени към момента на възникване на спорното правоотношение, като в приложимите към момента на сключването на договора за доставка на ел.енергия ОУ подобни клаузи не са възпроизведени. Липсва и позоваване от страна на ползвателя на прекратяване на договора посредством едностранно предизвестие, като недължимостта на сумите е изведена единствено от придобиването на отделните обекти в сградата от трети лица и от прехвърлянето на собствеността върху изградения трафопост на третото за спора лице- [фирма] /с настоящо наименование [фирма]/.
Предвид изложеното по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК и чл.7, ал.2, т.4 и чл.9, ал.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът дължи на ответника по жалбата, направени за настоящото производство разноски в размер на 661,94 лева- юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1588 от 10.08.2012г. по гр.д. № 1679/2012г. на Варненски окръжен съд, ГО.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на „Е”, [населено място], ЕИК[ЕИК], направени за настоящото производство разноски в размер на 661,94 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.