4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№343
гр. София,11.04.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1081 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. А. С., срещу решение №897 от 31.05.2012г. по гр.д. № 18/2012г. на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, в която е осъден касатора да заплати на [фирма], на основание чл.266 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД, сумата от 269 761,60 лева- стойност на извършени строителни работи по договор от 15.05.2008г., ведно със законна лихва от върху тази сума за период от датата на исковата молба- 08.02.2010г до окончателното плащане, както и мораторна неустойка от 64 800 лева за период преди завеждането на исковата молба.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основана на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Ответникът, [фирма], [населено място], счита, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбата. Иска присъждане на направените за настоящата инстанция разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор за строителство съдържа съществените елементи на договор за изработка, като писмената форма не е форма за действителност, а за доказване на договора. Според решаващия състав, с фактите на подписването на акт обр.15 от 14.07.2009г. и плащанията по време на цялото строителство, касаторът – възложител по договора е приел изпълнението на извършените строително – монтажни работи /СМР/. Споделил е съображенията на първоинстанционния съд, че по силата на чл.264, ал.3 ЗЗД, след като при приемането /подписването на акт обр.15/ поръчващият не е направил възражение, работата се счита приета. Изложеното е, че независимо от забавата на строителя, забавеното изпълнение е прието от възложителя, който не е предявил насрещен иск за заплащане на договорената неустойка, съответно не е направил възражение за прихващане с такова вземане, поради което дължи на ищеца заплащането на извършените СМР. Посочено е, че възнаграждение се дължи и за допълнително извършените, невключени в договора работи, оценени на 7 688 лева без ДДС, доколкото изпълнението им е прието, независимо, че за тях не са съставени протоколи. За неоснователно е счетено възражението на възложителя, че върху възнаграждението за извършените СМР не се дължи ДДС, тъй като в договора е посочено, че цената на договорените СМР е без ДДС, като е представена и регистрация по ЗДДС на изпълнителя. Въззивният съд е приел, че за периода от датата на приемането на изпълнението до датата на предявяване на иска възложителят е в забава относно плащането на дължимия остатък от възнаграждението, неизплатения ДДС и възнаграждението за допълнително извършените СМР, като е определил размера на неустойката съобразно договорно установеното ограничение – 10% от цената на договора.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос: „Подписването на акт обр.15 от страните по договор за строителство, сочи ли на изпълнение от изпълнителя на договора за строителство от 20.07.2005г. и длъжен ли и възложителят да извърши плащане, приемайки на 100% изпълнение по договора?”. Сочи, че при решаването на този въпрос и за приложението на чл.92, ал.1 ЗЗД въззивната инстанция не се е съобразила с постоянната практика на ВКС – решение № 231/ 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, II ТО, за обсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, което е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Поддържа, че изводите на апелативния съд по тълкуването и прилагането на чл.264, ал.3 ЗЗД противоречат на разрешението дадено с решение № 1661/ 06.12.99г. по гр.д. № 972/99г. на V ГО на ВКС, според което простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че приема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по см. на чл.264, ал.1 ЗЗД, като в конкретния случай е налице съществена разлика между приемането на обекта и приемането на свършената работа. На последно място, касаторът, иска допускане на решението до касация, на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК, и по правния въпрос: „Дължи ли се ДДС от възложител върху уговорена в договор за строителство цена при условие, че дружеството – строител не е съобщило на възложителя за регистрацията по ДДС, не е издало фактура при плащане на отделните етапи в строителството, нито при приключването на обекта, не е начислявало ДДС е не е плащало ДДС в приход на републиканския бюджет и до завеждането на исковата молба не е претендирало ДДС, който въпрос е от значение за развитие на правото и по който не съществува константна съдебна практика.
Въпросът относно приемането на извършената работа от изпълнителя е обуславящ предмета на спора по иска по чл.266 ЗЗД, но начина, по който е осъществено приемането на работата по конкретния договор е въпрос относно правилността на решението, тъй като обхваща преценката на фактите и доказателствата по делото. Евентуалните грешки, допуснати от въззивния съд при извършването на тази преценка, са основания за касиране на решението и не могат да бъдат взети предвид във фазата на селектиране на касационната жалба, тъй като основанията по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационния контрол. Не се доказва твърдяното от касатора противоречиво разрешаване на идентичен правен въпрос в обжалваното въззивно решение и посоченото решение на ВКС, постановено по ГПК /отм./, тъй като апелативният съд не е извел изводите си за приемане на работата въз основа на просто разместване на фактическата власт върху работата, а на база на подписан между страните краен акт- обр.15.
Липсва и наведеното от касатора противоречие на решението със задължителната практика на ВКС относно задължението на въззивната инстанция за обсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, като апелативният съд е взел предвид пълния обем на извършената от строителя работа на база и на заключенията на вещото лице, разделена на два периода – преди и след изтичане на договорения срок за изпълнение, при липса на ангажирани от страна на възложителя на доказателства, че той или трето лице е извършил част от СМР и при подписан акт обр.15 между страните по делото без посочване в него на трети лица като изпълнители на обекта.
Последният формулиран от жалбоподателя правен въпрос във връзка със съобщаването на изпълнителя за регистрацията по ЗДДС на възложителя, издаването на данъчни фактури, начисляването и плащането на ДДС на републиканския бюджет не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, която е извела дължимостта на ДДС върху размера на договореното без ДДС възнаграждение само въз основа на регистрацията на изпълнителя по ЗДДС.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Предвид изхода на делото, на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените от него разноски за настоящото производство в размер на 780 лева- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 897 от 31.05.2012г. по гр.д. № 18/2012г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Л. А. С., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 780 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.