4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№746
гр. София,08.10.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 1531 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. С. и А. Л. С., [населено място], срещу решение № 1742 от 07.11.2012г. по гр.д. № 2361/2012г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1767 от 13.03.2012г. по гр.д. № 9299/2011г. на Софийски градски съд в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законна лихва за забава върху главницата по чл.226, ал.1 КЗ за периода от 02.09.2006г.- датата на непозволеното увреждане, до 02.09.2009г., като погасен по давност
В касационната жалба се иска отмяна на решението в обжалваната част, като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.111, б. „в” ЗЗД, като е приел, че искът по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от 02.09.2006г.- датата на непозволеното увреждане до 02.09.2009г. е погасен с кратката три годишна давност. Твърди се, че обезщетението за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД по своята правна същност не представлява лихва, а само размерът му се определя въз основа на законната лихва. Излагат се съображения, че отговорността на застрахователя се обуславя от деликтната отговорност на прекия причинител на вредите, като последният изпада в забава и без покана, на основание чл.84, ал.3 ЗЗД, като дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на увреждането- 02.09.2006г. Касаторите се позовават и на факта, че са заявили пред застрахователя претенцията си за обезщетение за причинените им неимуществени вреди непосредствено след причиняване на непозволеното увреждане, като същият е поел задължение да заплати обезщетение за неимуществените вреди след приключване на воденото срещу виновния водач наказателно производство.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимия за изхода на делото въпрос, по който съдът се е произнесъл в противоречие с дадените разрешения в решение № 6/ 28.01.2010г. по т.д. № 705/ 2009г. на ВКС, I ТО и на влязлото в сила решение № 1048/ 18.07.2001г. по гр.д. № 1022/2000г. на ВКС, IV ГО, основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, а именно – дали искът за обезщетение за забава за периода от 02.09.2006 до 02.09.2009г. вкл. е погасен с кратката тригодишна давност. Освен основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК касаторът сочи и селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като поддържа, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона
Ответникът по жалбата, [фирма], оспорва същата, като иска присъждане на направените за настоящото производство разноски – юрисконсултско възнаграждение
. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.86 ал.1 КЗ за заплащане на законна лихва за забава върху главницата по чл.226, ал.1 КЗ за периода от 02.09.2006г.- датата на непозволеното увреждане до 02.09.2009г., като погасен по давност, въззивният съд е приел, че по отношение на вземането за лихви приложение намира кратката три годишна погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, считано от датата на настъпване на ПТП, от която дата е изискуемо вземането за непозволено увреждане. С оглед периодичността на вземането за лихви и доколкото искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е предявен след повече от три години от началната дата, от която е възникнало това акцесорно вземане, е направен извода, че същото е погасено по давност за периода от 02.09.2006г. до 02.09.09г. Решаващият състав се е позовал на ППВС №7/1977г. и постановени по реда на чл.290, ал.1 ГПК решения на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай обжалващата страна само формално е изпълнила изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Както в касационната жалба, така и в изложението към нея, се съдържат единствено оплаквания по отношение на извършената от апелативния съд преценката дали вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от 02.09.2006 до 02.09.2009г. вкл. е погасено с кратката тригодишна давност. Отговорът на този въпрос предпоставя преценка на събраните по делото доказателства и направените въз основа на това фактически изводи във връзка с течението на погасителната давност. Тази преценка и дали правилно е приложена разпоредбата на чл.111, б.”в” ЗЗД в конкретния случай са относими единствено за правилността на атакувания акт. Основанията за касиране на обжалваното въззивно решение по чл.281, т.3 ГПК обаче са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и като относими за правилността на акта, могат да бъдат взети предвид едва при осъществяването на касационния контрол по чл.290 ГПК т.е. само, ако решението бъде допуснато до касация. Тъй като поставеният въпрос касае правилността на съдебното решение, не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въпреки, че това, съгласно т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, осъществяването на последните също не се доказва.
С решение № 6/ 28.01.2010г. по т.д. № 705/ 2009г. на ВКС, I ТО, не се дава отговор на въпроса за приложението на чл.111, б.”в” ЗЗД, а се определя началния момент, от който застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” изпада в забава относно изплащането на обезщетение за вреди от непозволено увреждане във връзка с предявен от увреденото лице пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ, като е прието, че това е датата на увреждането, без да е необходима покана. Този извод е аргументиран с довода, че отговорността на застрахователя е функционално обусловена от тази на прекия причинител на застрахователното събитие, поради което застрахователят отговаря за всички причинени от него вреди при същите условия, при които носи отговорност делинквентът. Решаващият състав не се е отклонил от посочената практика по чл.290 ГПК относно началния момент на възникване на вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД на увреденото лице към застрахователя по застраховка „гражданска отговорност” при забава плащането на обезщетението за вредите от деликта, поради което не се доказва наличието на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отхвърлянето на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за процесния период от време е обусловено единствено от приетото за основателно от въззивния съд възражение на застрахователя за погасяване на вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД с изтичането на кратката тригодишна давност за претендирания период, предхождащ трите години преди завеждането на исковата молба. В случая е налице смесване от касаторите на двата отделни въпроса – за началния момент на възникване на вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД и за законовия срок, с изтичането на който, вземането се погасява по давност.
По въпроса за приложимостта кратката тригодишна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД за вземането за лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в хипотеза на пряк иск срещу застрахователя е формирана от ВКС по реда на чл.290 ГПК трайна, задължителна за по-долустоящите съдилища практика, която напълно се споделя от настоящия състав /решение № 96/ 18.07.2011г. по т.д. № 610/ 2010г. на ВКС, I ТО; решение № 175/ 28.10.2010г. по т.д. № 54/ 2010г. на ВКС, II ТО; решение № 67/ 24.06.2011г. по т.д. № 323/ 2010г. на ВКС I ТО; решение № 72/ 30.04.2009г. по т.д. 0 475/ 2008г. на ВКС, II ТО/. Съгласно нея, вземането за лихва има не само акцесорен, но и самостоятелен характер. То е периодично и при направено възражение за давност погасени са онези падежи, които са извън тригодишния период преди завеждането на исковата молба. Фактът, че и двете вземания- за обезщетение за имуществени / неимуществени вреди и за обезщетение за забава в размер на законната лихва имат обезщетителен характер, не е аргумент за прилагане по отношение на вземането за лихва на давностен срок, различен от законоустановения в чл.111, б.”в” ЗЗД. Като е приел, че след като искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е предявен след повече от три години от началната дата, от която е възникнало вземането за лихви, претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД, на основание чл.111 б.”в” ЗЗД, е погасена по давност за минал период – три години преди завеждането на исковата молба, въззивният съд е постановил обжалвания акт в пълно съответствие с посочената, уеднаквена от ВКС практика, което изключва приложението на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, съгласно т.3 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
Не е налице и формално наведената допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За същата не само липсва обосновка, но касаторите са се позовали единствено на точното прилагане на закона без да се отчита факта, че основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е единно и включва освен значение на правния въпрос за точното прилагане на закона, но и за развитие на правото. Ето защо и доколкото не се доказва наличие на неправилна съдебна практика, която следва да бъде преодоляна, непълнота, неяснота или противоречие на закона, съответно нужда от осъвременително тълкуване на правната уредба с оглед настъпили промени в законодателството и обществените условия, не е осъществено и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изхода на производството, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 150 лева- юрисконсутско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1742 от 07.11.2012г. по гр.д. № 2361/2012г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. М. С., ЕГН [ЕГН], и А. Л. С., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], ул.”23-та”, №2, да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 150 лева- юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.