4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№408
гр. София,29.04.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание двадесет и втори април през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1090 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби: 1/ по жалбата на Т. А. С., срещу решение № 1341 от 23.07.2012г. по т.д. № 3512/2011г. на Софийски апелативен съд, ГК, 2 състав, с което след частична отмяна на решение от 07.06.2011г. по гр.д. № 3869/ 2007г. на Софийски градски съд са отхвърлени исковете й срещу [фирма] -застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”: по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ за разликата от 14 000 лева до 15 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпруга й при ПТП на 09.10.2002г., по чл.86, ал.1 ЗЗД- за заплащане на законна лихва за забава върху присъденото обезщетение по чл.407, ал.1 ТЗ за периода от 09.10.2002г. до 5.10.2004г., за разликата от 560 лева до 600 лева- разноски, както и в частта, в която първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ за разликата от 15000 лева до 60 000 лева е оставено в сила; 2/ по касационна жалба на [фирма] срещу същото решение, в частта, в която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, за осъждане на дружеството да заплати, на основание на ищцата Т. С. – сумата от 14 000 лева по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ, ведно със законна лихва, от датата на исковата молба- 05.10.2007г. до окончателното плащане на сумата.
В касационната жалба на ищцата, Т. С., се сочи, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Претендира присъждане на направените в производството пред настоящата инстанция разноски.
В касационната жалба на ответника по исковете, [фирма], се поддържа, че решението е неправилно в обжалваната от него част, като постановено в нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Позовава се на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на решението до касация в обжалваната част.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя по предявения от съпругата на починалия при ПТП велосипедист пряк иск по чл.407, ал.1 /отм./ ТЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Позовал се е на задължителната за гражданския съд сила на осъдителната присъда относно извършването на деянието, неговата наказуемост и вина на водача на застрахованото при ответника МПС. Направен е извод, че настъпването на вредите е резултат не само на действията на застрахования водач, но са следствие и от поведението на велосипедиста, който в нарушение на чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП е пресичал пътното платно на място, необозначено с пътни знаци и маркировка, като е прието съпричиняване от страна на починалото лице – 1/5. При определено по чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди от 55 000 лева, отчетено съпричиняване и приспадане на извършено вече плащане от страна на застрахователя от 30 000 лева, въззивният съд е направил извод, че дължимото на ищцата обезщетение възлиза на 14 000 лева. За неоснователно е счетено възражението на застрахователя за надхвърлянето на лимита на застраховка „Гражданска отговорност” с довода, че приложение не намира чл.9 от Наредбата за задължителното застраховане, тъй като договорната отговорност на застрахователя е обусловена от деликтната отговорност на причинителя на вредата. Уважено е възражението на ответника по иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за изтекла погасителна давност за заплащане на законна лихва за забава за периода от 09.10.2002г. до 05.10.2004г.
Касаторът, Т. С., в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че обусловилите изхода на делото материалноправни въпроси: „Справедливо и адекватно ли е постановеното решение на претърпените вреди, предвид динамиката на икономическите и социалните условия в страната?”; „С оглед динамиката при приложението на чл.52 ЗЗД включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и обществено – икономическите и социалните условия в страната и следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?”; са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Дали конкретно определения в атакуваното акт размер на обезщетението за неимуществени вреди е адекватен и справедлив спрямо претърпените вреди е въпрос относим за правилността на решението, поради което той не може да бъде разглеждан във фазата на селектиране на касационната жалба, съгласно указанията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 / 19.02.2010г. по тълк д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В изложението си касаторката възпроизвежда и част от указанията, дадени в т.4 от цитираното тълкувателно решение указания относно допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно, че промените в законодателството и обществено-икономическите условия могат да доведат до необходимост от осъвременяване на тълкуването на определени правни норми, което само по себе си не представлява формулиране на правен въпрос от значение за изхода на делото, като общо основание за допуск до касационен контрол. Не е налице и релевираното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса дали размерите на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди следва да отразяват промените на обществено – икономическите и социалните условия е формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС /решение № 83/ 06.07.2009г. по т.д. № 795/ 2008г. на II ТО, решение № 189/04.07.12 т.д. № 634/ 2010г. II ТО, решение № 66/ 03.07.2012г. по т.д. № 619/ 2011г. на II ТО, решение 59/ 29.04.2011г. по т.д. № 635/ 2010г. на II ТО/, възприемана от настоящия състав, според която, критерият за справедливост се детерминира, наред с останалите обстоятелства, както от икономическата конюктура в страната, така и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. В съответствие с посочената задължителна практика на ВКС е постановен и обжалваният съдебен акт, при отчитане меродавния момент за определяне на размера на вредите – деня на увреждането през 2002г., с приспадане на размера на съпричиняване и заплатеното вече от застрахователя обезщетение.
Предвид горното, по отношение на поставените от ищцата въпроси не са налице основната и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на които тя се позовава, поради което в обжалваната от нея част решението не следва да бъде допуснато до касация.
Жалбоподателят, [фирма] – ответник по исковете, навежда всички визирани в чл.280, ал.1, т.1–т.3 ГПК основания за допускане на касационния контрол, като твърди, че въззивният съд в противоречие с практиката на съдилищата и по-конкретно на решение № 180/ 01.12.2011г. по т.д. № 70/2011г. на ВКС, се е произнесъл по значимия за спора въпрос „Може ли наредба, издадена по силата на изрична законова делегация да въвежда предел по отношение на отговорността на застрахователя, предвид приложимостта на принципа на справедливостта, определен в чл.52 ЗЗД?”, с оглед възражението за изчерпване на лимита /застрахователната сума/ по застрахователния договор, над който застрахователят не отговаря. Поддържа, че въпросът „Допустимо ли е прилагането в пълен обем на принципа на чл.52 ЗЗД спрямо застраховател, чиято отговорност е лимитирана по силата на неотменен подзаконов нормативен акт?”, е разрешен в разрез с дадените насоки в Тълкувателно решение № 1/ 06.06.2012г. по тълк.д. № 1/2010г., където е прието, че отговорността на застрахователя е ограничена до застрахователната сума, за разлика от тази на делинквента, както и в противоречие с разрешенията в определение № 429/ 09.06.2011г. по т.д. № 1029/ 2010г. на ВКС, I ТО и решение № 543/ 14.06.2010г. по гр.д. № п71/ 2010г. на Софийски апелативен съд , ГК. Според касатора, от значение за спора е и материалноправният въпрос „Изчерпва ли отговорността на застрахователя изплащането на сума, равна на установената по договора застрахователна сума?”, който е разрешение от въззивната инстанция в противоречие с посочените по-горе съдебни актове. Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се основава и предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставените от застрахователя въпроси относно значението на размера на застрахователната сума като горна граница на отговорността на застрахователя по отношение на увреденото лице при застрахователно събитие от 09.10.2002г. не са от значение за предмета на спора, тъй като въпросите са свързани с приложението на чл.9 от Наредбата за задължителното застраховане /отм./, издадена на основание чл.77, ал.4 ЗЗ /съответна редакция/ отм., в която се определят единствено минималните нива на застрахователните суми, при меродавни за спора – договорените от страните размери, които, съгласно цитираната разпоредба /чл.9, ал.3/ могат да надхвърлят застрахователните лимити. Застрахователят не е представил по делото застрахователната полица, а в дубликата й /представен от ищцата/ задължителната застраховка „Гражданска отговорност” е с избрана по-висока застрахователна сума, като в тежест на застрахователя е да ангажира доказателства за размера й, след като поддържа, че обезщетението надхвърля лимита, което не е направено. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК решението не следва да бъде допуснато до касация в обжалваната част, като съгласно т.1 от Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в тази хипотеза съдът не дължи произнасяне относно релевираните допълнителни предпоставки по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На страните не следва да се присъдят направени по делото разноски за настоящата инстанция, тъй като относно касаторката не се доказва да е направила такива, а застрахователят- не е сезирал съда с искане за присъждането им.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1341 от 23.07.2012г. по т.д. № 3512/2011г. на Софийски апелативен съд, ГК, 2 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.