1
Решение по т. д. № 4576/ 2013 г., ВКС, Търговска колегия, І-во отд.
Р Е Ш Е Н И Е
№31
гр. София, 14.03.2014 г.
В И М Е ТО НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при участието на секретаря К. Атанасова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя Т. Райковска т. дело № 4576/2013 година.
Производството е по реда на чл. 47, ал. 1, т. 3 и 5 ЗМТА по искане на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] за отмяна на постановено от Търговски арбитражен съд при Националната юридическа фондация /Т. при Н./, [населено място] решение от 05.08.2013 г. по в. а. д. № 19/2012 г. в частта му, с която е уважен иск за заплащане на сумата 58366,94 лв., представляваща възнаграждение за възложени допълнителни проектантски услуги, във вр. с чл. 4 от споразумение от 12.04.2010 година между страните, както и в частта за разноските в арбитражното производство.
Искането за отмяна се основава на тезата, че решението на арбитражния съд следва да бъде отменено, поради противоречието му с обществения ред на Република България, както и че Т. на Н. не е бил компетентен да разгледа спора, предмет на иска.
Ищците чрез своите процесуални представители поддържат, че макар и процесното споразумение от 12.04.2010 г. да има за предмет доброволно уреждане на отношенията между участниците във връзка с неизпълнение задължения по договор от 01.04.2008 г. и анекс към него за изработване на работен проект по част архитектура на общите части на Търговски център „Галерия П.” и компетентност на горепосочения арбитражен съд по всички възникнали по повод изпълнение на споразумението въпроси, тъй като ищецът претендирал неплатено възнаграждение по технически проект, визиран в т. 3,6 от основния договор от 01.04.2008 г., то компетентността била на посочения в този договор арбитражен съд – АС при Б..
Считат, че е налице и нарушение на обществения ред поради необсъждане на доказателствата и доводите на тази страна от решаващия арбитражен състав, в отсъствие на установено основание на исковата претенция, в незачитане на доводи за липса на солидарност и пр., визирайки нарушения на чл.121, ал.1 и чл. 122 от Конституцията във връзка с обосноваване на противоречието с обществения ред.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва иска, като в депозирания по реда на чл. 131 ГПК отговор и чрез адв.А. Т. в съдебно заседание, излага съображения за неоснователност на въведените от ищеца твърдения относно наличието на предпоставки по чл. 47, т. 3 и 5 ЗМТА.
Върховният касационен съд, състав на първо отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с въведените от ищеца основания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в настоящото производство, приема за установено следното:
По допустимостта на иска:
Искът е предявен пред ВКС в рамките на преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 от ЗМТА от легитимирани страни срещу влязъл в сила правораздавателен акт на недържавна институция – Т. при Н., [населено място] , поради което е процесуално допустим.
По основателността на исковата претенция:
Разпоредбата на чл. 47, т.3 ЗМТА предвижда две конкретни основания за отмяна на арбитражното решение: когато предметът на спора не подлежи на арбитраж или когато решението противоречи на обществения ред на Република България. За да се счете, че е налице второто основание за отмяна – противоречие с обществения ред на Република България, на което именно се позовават ищците, необходимо е при разглеждането на арбитражния спор да са нарушени онези правни норми, императивни и свръхповелителни по своя характер, в които са закрепени основните принципи на българското правораздаване, каквито са принципът на законност, на равенство на страните, за състезателност в процеса, за дирене на обективната истина и др. Следователно, поради своя повелителен характер тези принципи се явяват и пределните граници на договорната свобода, с която страните разполагат при уреждане на арбитражното производство.
С понятието ”обществен ред” се обхващат тези повелителни норми, които образуват основата на правопорядъка. В практиката на ВКС по прилагане на чл. 47, т. 3, пр. 2-ро ЗМТА се приема, че противоречие с обществения ред ще има тогава, когато са нарушени онези императивни правни норми от публичен характер, които са установени от Конституцията и формират основите на правовия ред в държавата.
В конкретния случай, с арбитражното решение, чиято отмяна се иска, не са нарушени такива ”свръхповелителни“ правни норми, поради което не противоречи на обществения ред на Република България.
В разглежданата хипотеза, не е налице необсъждане на доказателства, предвид представените доказателства и съдържащото се в решението в раздел ІV описание и анализ, нито би могло да се приеме, че част от представените доказателства са били игнорирани /показания на свидетел, неправилно преценявани писмени доказателства и пр./.
По отношение на определяне на размера на претендираното възнаграждение и основанието за неговата дължимост арбитражният съд се е позовал на конкретни материалноправни и процесуалноправни норми. Всички останали, релевирани от ищеца доводи за противоречие на акта с материалния закон и за нарушение на относими към арбитражното производство процесуалноправни норми, също не могат да обосноват извод, че при разглеждането и решаването на образуваното между страните арбитражно дело са нарушени принципите за равенство на страните, за състезателност и разкриване на обективната истина.
Както преценката дали да бъде уважено или не определено доказателствено искане, така и преценката на събраните по делото доказателства, и направени въз основа на нея фактически и правни изводи, са предоставени изцяло в изключителната компетентност на решаващия орган и представляват част от същинската му правораздавателна дейност. Доколко обаче изводите на Арбитражния съд са правилни, включително и по отношение на солидарната отговорност на ответниците по иска, то по този въпрос настоящият съдебен състав не следва да се произнася. Подобна проверка от страна на държавния съд е недопустима, тъй като неправилността на арбитражното решение не е въздигната от закона като основание за атакуването му. ВКС не упражнява инстанционен контрол по отношение актовете на Арбитражния съд.
Неправилно нарушението на чл. 121, ал. 1от Конституцията ищецът свързва с мотивите на решението въз основа на представените от страните доказателства, в невъзприемането от решаващия орган на доказани според ищците твърдения, необсъждане на доказателства и доводи. Обобщени, тези доводи на ищците в настоящото производство, засягат правото на арбитражния съд на преценка на доказателствата по делото.
По основанието по чл. 47, ал. 1,т. 5, пр. първо ЗМТА:
Спорът, с който е бил сезиран арбитражният съд е свързан с подписано между страните Споразумение от 12.04.2010 година и се основава на уговореното в чл. 4 и чл. 6, ал. 2 от същото. Ищецът е основал своите претенции именно позовавайки се на тези клаузи, а препращането към чл. 3.6 от договора от 01.04.2008 г. е дотолкова, доколкото следва да се очертае обема и вида на съответната работа и следващото се за нея възнаграждение, за което е постигната уговорка със споразумението. От анализ на съдържанието на уговореното в чл. 4 от споразумението е видно, че това е клауза под условие , тъй като тя влиза в действие и изпълнението по нея е поставено в зависимост от изпълнение на задължението на длъжника по споразумението в договорения в чл. 3, т. 1 и 2 срок. Поради това, не би могло да поддържа, че за задълженията по споразумението, извън т. 4, е валидна арбитражната клауза, предоставяща компетентност на Т. при Н. да разгледа и разреши възникналите спорове, а по отношение на визираната точка е валидна арбитражната клауза по договора от 2008 г., предоставяща тази компетентност на друг уговорен арбитражен съд. Или в случая, не е налице основанието за отмяна по чл. 47, ал. 1, т. 5 ЗМТА.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3, пр. 8 ГПК на ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1620 /хиляда щестотин и двадесет лева/ , съгласно представен списък на разноските и приложен с писмения отговор договор за правна защита и съдействие на адв. А. Т. с дата 06.02.2013 г.
Предвид изложеното, като счете, че не са налице основания за отмяна на арбитражното решение на визираните по-горе основания, ВКС, състав на Търговска колегия
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 47, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗМТА за отмяна на постановено от Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация, [населено място] решение от 05.08.2013 г. по в. а. д. № 19/2012 г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място],[ЕИК] и [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплатят солидарно на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] адвокатско възнаграждение в размер на 1620 /хиляда шестотин и двадесет лева/ лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: