4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№88
гр. София, 07.02.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 849 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н/, [населено място], [община], срещу решение № 880 от 29.05.2012г. по в.гр.д. № 893/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 4648/ 21.21.2011г. по гр.д. № 395/2011г. на Пловдивски районен съд, в обжалваната част, и са отхвърлени предявените от касатора срещу Л. Л., [населено място], положителни установителни искове по чл.422 от ГПК вр. чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът по исковете дължи на дружеството-касатор сумата от 23 280,40 лева, съставляваща получено без правно основание възнаграждение като изпълнителен директор на същото дружество през периода от месец ноември 2006г. до месец август 2007г. вкл., както и сумата от 1004,75 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 27.05.2010г. до 25.10.2010г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 29.10.2010г. до окончателното й плащане, като са присъдени и разноски.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и уважаване на исковете, ведно с присъждане на направените от касатора разноски.
Ответникът, Л. Х. Л., оспорва допустимостта на касационния контрол и основателността на жалбата по съображения, подробно изложени в представения от него отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че получените от ответника за процесния период месечни възнаграждения като изпълнителния директор, са заплатени на правно основание. Решаващият състав, след извършено тълкуване на клаузите на относимия за периода устав на дружеството, е извел извода, че общото събрание на акционерите въз основа на устава е компетентно да определи размера на възнаграждението на изпълнителните членове на Съвета на директорите /СД/. По същество е прието, че тези клаузи на устава, въпреки, че не съответстват на разпоредбите на чл.221, т. 5 и чл. 244, ал. 4 ТЗ относно компетентността на ОС и СД, не са незаконосъобразни, тъй като не противоречат на императивни норми на закона.
Сочи се, че взетото на 17.11.2006г. решение на Общото събрание на акционерите на [фирма] за определяне на месечно възнаграждение на изпълнителния директор на дружеството в размер на 3000 лева, доколкото не е отменено по реда на чл. 74 от ТЗ, не е нищожно поради противоречие с чл.244, ал.4 ТЗ. Твърдението на дружеството-касатор за нищожност на договора за възлагане на управлението на изпълнителен член на СД в АД от 17.11.2006г., сключен между СД на дружеството и ответника по исковете, в качеството му на изпълнителен директор, е счетено за неоснователно, тъй като в договора само се възпроизвежда вече определеното от ОС месечно възнаграждение на изпълнителния директор от 3000 лева. Изложени са допълнителни съображения, че договорът е сключен въз основа на протокол от заседание на СД от 17.11.2006г., проведено веднага след Общото събрание на акционерите от същата дата, на което ответникът е избран за председател на Съвета на директорите и за изпълнителен директор и му е възложено да направи необходимото по регистрацията на новоизбрания СД в търговския регистър. От това е изведено, че договорът за възлагане управлението на изпълнителния член на СД е сключен вследствие дадено съгласие от СД като представляван по арг. на чл.38, ал.1 пр. последно ЗЗД, за да бъдат изпълнени „други изисквания на закона” по см. на чл.174, ал.1, т.5 ТЗ.
Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по четири значими за изхода на делото правни въпроси, както следва:
Сочи се, че въпросът за валидността на решение на Общо събрание на акционерите /ОСА/, с което се определя възнаграждение на изпълнителния директор, който към този момент взе още не е бил избран от Съвета на директорите, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради липса на практика по него на съдилищата. По отношение на така формулирания въпрос, свързан с поредността във времево отношение на решението на ОС за определяне на възнаграждението на изпълнителния член на СД и решението на СД за избор на изпълнителния директор, няма произнасяне от въззивния съд, поради което не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол.
Относно втория въпрос, нищожен ли е договор за възлагане на управление, в който е посочено, че възнаграждението на изпълнителния директор е определено с решение на СД в хипотеза на чл.244, ал.4 ТЗ, при липсващо такова решение, касаторът отново се позовава на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението за нищожност на договора се извежда от конкретни клаузи в договора и от липсата на цитираното в договора решение на СД, поради което предпоставя проверка на извършената от решаващия състав преценка на събрания по делото доказателствен материал. Тази проверка, обаче, е относима единствено към правилността на решението и може да бъде извършвана едва след допускане на касационното обжалване, но не и в производството по чл.288 ГПК, в каквато насока са дадените разяснения в т.1 от Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, разглеждането на допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е безпредметно.
На следващо място, жалбоподателят поддържа се, че въпросът за компетентността на ОСА да определи възнаграждението на изпълнителния директор въз основа на клаузи от устава е решаван противоречиво от съдилищата. Въпреки, че въпросът е обусловил изхода на спора, не се доказва да е налице наведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като в представеното от касатора решение № 269/11.05.2011г. по гр.д. №151/2011г. на Окръжен съд – София е разгледан друг въпрос – за възнаграждението на член на Съвета на директорите, на който не е възложено управлението, докато в атакувания акт произнасянето е във връзка с възнаграждение на изпълнителен член на Съвета на директорите. С оглед липсата на идентичност на разрешените въпроси в обжалваното и в посоченото от касатора решение, не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационен контрол.
Касаторът се позовава на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по отношение на формулирания от него въпрос следва ли да е налице отмяна по чл.74 от ТЗ на решение на ОСА за определяне на възнаграждение на изпълнителния директор, при липса на компетентност на ОСА за определянето му, като развива съображения, че този въпрос е разрешен в отклонение със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1 на Тълкувателно решение № 1/ 06.02.2002г. по т.д. № 1/2002г. на ОСТК на ВКС, където е прието, че нищожно е решението на ОС, което е извън пределите на неговата компетентност или на други органи на търговското дружество, определена от закона и учредителния акт, и тази нищожност може да бъде релевирана и чрез възражение без да е необходимо провеждане на производство по чл.74 ТЗ. Въпросът не е обуславящ изхода на спора. Въпреки, че въззивният съд е изложил съображения, че решението на ОСА за определяне на възнаграждение на изпълнителния директор, доколкото не е отменено по реда на чл.74 от ТЗ, не е нищожно, като противоречащо на чл.244, ал.4 ТЗ, в решаващите си мотиви съдът е приел, че такава нищожност липсва, тъй като въз основа на устава на дружеството ОСА е било компетентно да определи възнаграждението на изпълнителния член на Съвета на директорите. Следователно, посочения от касатора правен въпрос за липсата на необходимост за отмяна на решението на ОСА по реда на чл.74 ТЗ, при наведени твърдения за нищожност на решението, по същество не е обусловил изхода на спора, поради което по отношение на него не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изложеното, искането за допускане на касационен контрол на обжалвания въззивен акт следва да се остави без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 880 от 29.05.2012г. по в.гр.д. № 893/2012г. на Пловдивски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.