3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№664
Гр.София, 24.07.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Костадинка Недкова
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 906 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. Й., [населено място] срещу решение № 245/17.07.2012г., постановено по гр.д.№ 202/12г. от Габровския окръжен съд, с което потвърдено решение № 5/04.01.2012г. по гр.д.№ 2423/11г. на Великотърновския районен съд за отхвърляне на предявения от касатора против [община] иск за сумата от 10969.92 лв., представляваща дължимо обезщетение по раздел VІІ, т.9 от договор за управление на еднолично дружество с ограничена отговорност с общинско участие от 15.09.2000г. и за сумата от 3906.38 лв. – обезщетение за забава от 19.06.08г. до 06.06.11г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът [община] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 15.09.2000г. между страните е сключен договор за управление на еднолично дружество с ограничена отговорност с общинско участие – [фирма]. Договорът е прекратен по взаимно съгласие, за което е съставена заповед на кмета на [община] на 15.05.2008г. и е определено на ищеца да бъда изплатено шестмесечно брутно трудово възнаграждение за работа при принципала повече от десет години. Със заповед от 06.06.2008г. кметът е отменил предходната заповед в частта относно изплащането на обезщетението. Решаващият състав, тълкувайки клаузата на раздел VІІ, т.9 от договора, е изложил съображения, че изплащането на обезщетение е поставено в зависимост от наличието кумулативно на три предпоставки – прекратяване на взаимоотношенията по взаимно съгласие, навършена пенсионна възраст и изслужени определен брой години на длъжността „управител”. Изводите са основани на използвания съюз „и”, както и на обстоятелството, че само прекратяването по взаимно съгласие е посочено като основание в договора, поради което обезщетението е дължимо, само ако към момента на прекратяването управителят е навършил пенсионна възраст, а размерът на възнаграждението е поставен в зависимост от прослуженото време. /Габровският окръжен съд е определен за разглеждане на въззивната жалба съгласно определение № 178/16.05.2012г. по ч.гр.д.№ 214/12г. на Великотърновския апелативен съд/.
Настоящият състав на ВКС, ТК, І отделение намира, не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касаторът поставя въпросите: „Фактът, че въззивният съд е спазил и приложил при тълкуване на процесната договорна клауза разпоредбите на чл.9 ЗЗД и чл.20а ЗЗД, освобождава ли съда да изпълни задълженията си, визирани с разпоредбата на чл.20 ЗЗД и да тълкува процесната клауза само „сама със себе си”? Достатъчно ли е въззивният съд да посочи в мотивите си, че при тълкуване на процесната договорна клауза е приложил разпоредбата на чл.20 ЗЗД, или следва да изложи конкретни съображения, доказващи и обосноваващи приложението на посочената правна норма?”. Излага тезата си, че клаузата на раздел VІІ, т.9 на договора следва да се тълкува в смисъл, че обезщетение се дължи при прекратяване на договора по взаимно съгласие, без да е необходимо управителят да е навършил пенсионна възраст.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи две групи основания: касационни основания по чл.281 ГПК – за нищожност, недопустимост или неправилност на въззивното решение и основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В случая, въведените от касатора въпроси са относими изцяло към правилността на обжалвания въззивен акт, като отговорите им са дадени от инстанцията по същество след преценка на събраните доказателствата и направеното тълкуване на клаузите в процесния предварителен договор – раздел VІІ, т.9 и т.1. Въззивният съд е постановил решението по предявения иск с оглед на възприетата фактическа обстановка, както и е изградил изводите по приложението на материалния закон при съобразяване на тълкуването на конкретния договор с нормата на чл.20 ЗЗД. Решаващата дейност на съда по тези въпроси не може да се квалифицира като основание за допускане на касационно обжалване, предвид на законодателното разрешение за функциите на ВКС като инстанция за проверка на правилното приложение на закона, а не за преценка на фактите по конкретния спор.
Право на разноски за настоящото производство има ответникът, но не са представени доказателства, че такива са направени, поради което съдът присъжда единствено юрисконсултско възнаграждение в размер на 560 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 245/17.07.2012г., постановено по гр.д.№ 202/12г. от Габровския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. М. Й., [населено място], [улица] да заплати на [община], [населено място], пл.”Майка България” № 2 сумата от 560 лв. /Петстотин и шестдесет лв./ – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.