О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
София, 13.10.2009 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и трети септември през две хиляди и девета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 405 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от “Ю“ О. , гр. С. против въззивното решение от 20.01. 2009 г. по в. гр. д. № 360/2008 г. на Окръжен съд, гр. М. в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение от 28.07.2008 г. по гр. д. № 95/2008 г. на Районен съд, гр. Б., с което е присъдена законна лихва върху главницата, считано от 16.01.2007 г. до окончателното й заплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изпълнение на изискванията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е обосновал приложно поле на касационното обжалване с твърдението, че процесуалноправният въпрос, свързан с приложението на § 2, ал. 2 от ПЗР на ГПК е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Развиват се съображения за необходимостта от създаване на практика по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, както и за допустимостта на иска за законна лихва.
Прилагат се три броя решения на ВКС № 698/22.11.2005 г. по т. д. № 167/2004 г.; № 1107/14.11.2008 г. по гр. д. № 4799/2007 г. и решение № 1223/13.11.2001 г. по гр. д. № 2397/2001 г.
Ответникът по касационната жалба не заявява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е визирана от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. т. 1 – 3 на цитирания регламент. Материалноправният или процесуалноправен въпрос по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
В случая, значимият за спора въпрос, свързан с тази част от въззивния съдебен акт, която е предмет на обжалване, е този за допустимостта на иска, респ. за произнасяне на съда по искане, което не е било предмет на исковата молба.
Според въззивния съд, ищецът е заявил претенция за присъждане на законна лихва от датата на забавата до датата на предявяване на иска и в тази част първоинстанционното решение е било оставено в сила, но тъй като не е била предявена с исковата молба претенция за законна лихва за времето след депозиране на исковата молба до окончателното заплащане на главницата, нито е въведено подобно твърдение в рамките на инстанционното производство пред решаващия съд, произнасянето в тази част от първоинстанционнния съд е свръх петитум, и поради недопустимост в тази част, решението е обезсилено.
За да е налице предпоставката на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК изискването на законодателя е решеният конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от страна на въззивния съд, да е релевантен едновременно и за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото въобще. Преценката предпоставя, че този въпрос има значимост, надхвърляща рамките на конкретния казус, а също, и че по сходните на него случаи няма съдебна практика или ако има такава, то тя е изгубила междувременно своята актуалност и затова следва да бъде изоставена или пък се поставя въпрос за запълване празнота в нормативната уредба.
По отношение предявяването на иска, изменението на иска и преценката за допустимостта на исковете съдебната практика е последователна и непротиворечива. За приложението на чл.116, ал. 3 ГПК /отм./ в т. 9 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК този въпрос е намерил разрешение, макар и в конкретната хипотеза ищецът изрично да е заявил в молби на л. 21 и 33 от първоинстанционното дело, че поддържа претенцията за заплащане на лихва на забава за времето от датата, на която вземането е станало изискуемо до датата на исковата молба. Позоваването на молба от 26.09.2007 г. е правноирелевантно, тъй като с нея не се заявява изменение на искането и прибавяне на лихви след датата на исковата молба, а се прави разграничение в характера на исковете и тяхната правна квалификация. В тази връзка приложените три решения на ВКС, в които се съдържат разсъждения по повод недопустимост на исковете са неотносими, тъй като съдържат произнасяне по други правни случаи /чл. 108 ЗС и приложение на чл. 18 ППЗСПЗЗ; чл. 120 ЗОП; чл. 26 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД/, а и не са изложени съображения за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал.1, т. т. 1-2 ГПК.
Не би могло да се приеме, че е налице непълнота или неяснота в правната материя досежно допустимостта на исковете, както по реда на ГПК /отм./, така и в регламентацията на нормите по новия ГПК. За да е налице основанието по т. 3 на чл. 280 ГПК, следва приложената от съда правна норма, от която е изведен решаващият мотив, да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, респективно да се изостави едно тълкуване и премине към друго, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда в определения по тълкувателен път обем, като изискването е за кумулативност на тези предпоставки.
Що се отнася до въведеното от жалбоподателя изискване от ВКС за формиране на практика по приложение на § 2, ал. 2 от ПЗР на ГПК, настоящият състав счита, че тази норма не изисква тълкуване, предвид изменението на ал. 1 на същия параграф с ДВ, бр. 50/30.05.2008 г. В случая, първоинстанционното производство е започнало при действието на ГПК /отм./, въззивната жалба е депозирана на 01.09.2008 г. и процедурата пред въззивната инстанция е съобразена с изискването на § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК, поради което пред тази съдебна инстанция приложими са процесуалните норми на ГПК / отм./.
Останалите, изложени в касационната жалба аргументи, са свързани с правилността на въззивното решение и не би могло да се преценяват по реда на чл. 288 ГПК.
По изложените съображения, не са налице основания за допускане касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд гр. М. въззивно решение от 20.01.2009 г. по в. гр. д. № 360/2008 г.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение от 20.01.2009 г. по в. гр. д. № 360/2009 г. на Окръжен съд гр. М..
О. не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: