О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
Гр.София, 19.12.2008 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 635 по описа за 2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. “П”, с. П., общ. Съединение срещу решение № 189/26.06.2008г., постановено по т.д. № 158/2008г. от Пловдивския апелативен съд, с което е отменено решение № 336/27.12.2007г. по т.д. № 311/2007г. на Пловдивския окръжен съд и К. “П” е осъдена да заплати на К. С. К. – ЕТ “Т” сумата от 11838 лв., с която К. е погасила дълга на кооперацията към Г. Е. Г. по изп.д. № 145/2007г. на ЧСИ М. , ведно със законната лихва върху тази сума от 21.08.2007г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на противоречието на акта на апелативния съд с постоянната практика на ВКС относно диспозитивното начало в гражданския процес и предвид на необходимостта от произнасянето по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата оспорва касационната жалба и моли да се потвърди въззивното решение, като й се присъдят разноските по делото.
Подадена е и частна жалба от К. “П” срещу определение № 468/23.07.2008г. за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Предявеният от К. С. К. , в качеството й на ЕТ “Т”, иск е за заплащане на сумата от 11838 лв., представляваща възстановяване на средствата, с които е погасила дълг на кооперацията. В исковата молба са наведени твърдения, че на 26.04.2006г. е закупила от кооперацията недвижими имоти, но по изп.д. № 145/07г. установила, че продадените й вещи са възбранени и обявени на публична продан. Ищцата поддържа, че “за да запази собствеността си” е заплатила задълженията на продавача към третото лице – взискател по изпълнителното дело.
Първоинстанционният съд е приел, че договорът за продажба между ищцата и кооперацията е нищожен поради което не е бил налице интерес от изпълнението на чужд дълг и е отхвърлил иска, квалифициран по чл.74 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение въззивният Пловдивски апелативен съд е възприел изводите на окръжния съд за недействителност на договора за покупко-продажба на възбранените имоти, но е изложил съображения, че е налице правен интерес за ищцата от плащането на чуждия дълг и съответно, че същата се е суброгирала в правата на кредитора. Според решаващия състав обстоятелството, че към момента на извършеното плащане ищцата не е била уведомена от ответника за порока, обуславящ липсата на придобивно основание, е от значение за правния интерес от иска по чл.74 от ЗЗД. Законовата разпоредба предполагала единствено осъзната опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение и плащането е било извършено именно, за да се предотвратят действията на кредитора в изпълнителното производство за събиране на вземането чрез насочване на изпълнението срещу имуществото на ищцата. Съдът е изложил допълнителни съображения, че дори ищцата да не е заела за нищожността на договора, то интересът от плащането на чуждия дълг би бил налице, предвид на факта, че встъпвайки в правата и привилегиите на удовлетворения кредитор, включително и тези по наложената възбрана, тя би обезпечила изпълнението на произтичащите от нищожността на договора искове, като например за връщане на даденото.
Касаторът поддържа, че решението е постановено в противоречие с постоянната практика на ВКС относно диспозитивното начало в гражданския процес, поради обстоятелството, че въззивният съд е подменил фактическите обстоятелства по исковата молба и е пристъпил към тълкуване на евентуалния интерес на ищцата – от “запазване на собственост върху недвижим имот”, към “обезпечение на парично вземане”. Посочени са няколко решения на ВКС.
Според касатора произнасянето от въззивния съд поставя и въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: Дали незнанието за нищожността на сделката може да обоснове правния интерес по чл.74 от ЗЗД за погасяване на чужд дълг, изразяващ се в “запазване на собствеността”?“грешката” по смисъла на чл.56 от ЗЗД касае само “грешка в субекта на задължението” или има в предвид и “грешка в целения резултат”?
Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Допустимостта на касационното обжалване е визирана от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 от ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка.
Противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК е налице, когато въззивният акт не съответства на практика, задължителна за съдилищата и изразена в ППВС и ТР на ОСГК, респ. на трайно установена практика на отделни състави на касационния съд при действието на ГПК от 1952г. и решения, постановени по реда на ГПК в сила от 01.03.2008г.
Приложените от касатора съдебни решения, посочени като постоянната практика на ВКС относно диспозитивното начало в гражданския процес, отразяват разбирането на касационната инстанция относно правомощията на съда по същество за определяне на правното основание на заявените от ищците претенции и произнасянето в рамките на търсената защита на правата.
В случая, не е въведено твърдение за неправилно определяне на правното основание или на квалификацията на иска. Неточно е позоваването от касатора на подмяна на фактическите обстоятелства по исковата молба в нарушение на диспозитивното начало в процеса. Разпоредбата на чл.74 от ЗЗД предвижда встъпване в правата на удовлетворения кредитор от трето лице, което е изпълнило чуждо задължение, ако то е имало правен интерес да стори това. Интересът е елемент от фактическия състав на суброгацията и подлежи на установяване в процеса. Обосноваването на съществувал интерес от изпълнението за третото лице представлява формиране на правен извод на база на обстоятелствата, поради които са предприети изпълнителните действия. Следователно посоченият от ищеца правен интерес в исковата молба винаги е обвързан с конкретни твърдения за евентуалното съществуване на облигационни отношения между кредитора и длъжника, негови отношения с кредитора по първоначалното вземане, респ. с длъжника, позоваване на регресни права и др.
Ищцата в първоинстанционното производство е изложила обстоятелствата, поради които е осъществила изпълнението на задължението на ответната кооперация. Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е формирал извода си за наличието на правен интерес от изпълнението и респ. за правното действие на суброгацията. Доводите за евентуален интерес, свързан с обезпечаване на иск за връщане на даденото по нищожен договор, не са единственият и решаващ мотив на въззивния съд. С оглед на тези съображения актът на апелативния съд не е поставен в противоречие с цитираната практика на ВКС.
Второто въведено основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК изисква същественият материалноправен или процесуален въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, в случаите, когато е налице необходимост от произнасяне от ВКС при липса на практика по разглеждания съществен правен въпрос, когато това би допринесло за развитието на правната наука, или съставлява нов принос в прилагането на закона, в тълкуването му, най-вече при непълнота или неяснота в правната уредба.
Въпросът за тълкуването на нормата на чл.56 от ЗЗД не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което не би могъл да се определи като съществен по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК.
Въпросът за незнанието за нищожността на сделката и обосноваването на правния интерес по чл.74 от ЗЗД с факта на това незнание е свързан от една страна с твърдяния вид на недействителността, а от друга – с опасността от настъпване на неблагоприятни имуществени последици за изпълняващия чуждото задължение. Съществува практика на ВКС досежно преценка на интереса на третото лице по смисъла на чл.74 от ЗЗД. В Решение № 773/15.07.2002г. по гр.д. № 1534/2001г. на V г.о. е прието, че правният интерес от изпълнението би могъл да се свърже с конкретното правоотношение между кредитора и длъжника, от което са засегнати имуществени права на третото лице. Правният интерес представлява опасност от настъпване на неблагоприятни имуществени последици по отношение на изпълняващия чуждото задължение, и то само във връзка с отношенията му с кредитора по първоначалното вземане – Решение № 984/04.06.2002г. по гр.д. № 1677/2001г. на V г.о. За връщане на платеното от третото лице имат значение вътрешните отношения между него и длъжника – договор, водене на чужда работа без пълномощие, плащане без основание – Решение № 821/07.07.2008г. по гр.д. № 3703/2007г. на ІІ г.о., Решение № 1023/13.12.2007г. по т.д. № 551/2007г. на ТК, ІІ о. Изводът, който се налага е, че правният интерес на третото лице, изпълнило чуждо задължение, винаги е конкретен и е обусловен, както от евентуалните регресни права на изпълнилия, така е налице и за платилия, който не е задължен лично или реално, но са застрашени имуществените му права. Както правният интерес намира конкретно проявление в различните случаи на изпълнено чуждо задължение и подлежи на доказване в производството по иска по чл.74 от ЗЗД, така и квалификацията на интереса – за запазване на собственост, за предотвратяване на изпълнителни действия спрямо имот, да обезпечаване на връщането на парична сума, се определя от фактическите обстоятелства по спора. По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че по повдигнатия въпрос е налице непротиворечива практика на ВКС, поради което не е налице въведеното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Обжалваното е и определение № 468/23.07.2008г., с което е изменено, на основание чл.192, ал.4 от ГПК /отм./, решение № 189/26.06.2008г. по т.д. № 158/2008г. на Пловдивския апелативен съд и К. “П” е осъдена да заплати на К. С. К. – ЕТ “Т” сумата от 1310.40 лв. – разноски по делото.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че ищцата по иска е направила изрично заявление за присъждане на направените разноски в исковата молба. Съдът е отменил първоинстанционното решение и е уважил иска, поради което следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред първата и пред въззивната инстанция.
Частният жалбоподател поддържа, че в решението на окръжния съд липсва произнасяне за разноските и в тази част актът не е обжалван, а пред въззивната инстанция не е направено искане за присъждане на разноски. Излага становище, че искането е следвало да бъда разгледано по реда на чл.193 от ГПК /отм./, а не съгласно чл.192, ал.4 от ГПК /отм./. Моли определението да се отмени.
Ответницата оспорва частната жалба и заявява, че е искането за присъждане на разноските е обективирано в протокола от съдебното заседание пред ПАС. Моли частната жалба да се остави без уважение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като извърши проверка на обжалвания съдебен акт, констатира, че частната жалба е допустима, но неоснователна.
В с.з. на 19.03.2008г. представителят на жалбоподателката във въззивното производство е направил искане за присъждане на разноските по делото. Искане за разноски е заявено и с исковата молба. С въззивното решение от 26.06.2008г. Пловдивският апелативен съд е пропуснал да се произнесе по заплащането на разноските по делото.
Изменение на решението в частта за разноските по реда на чл.192, ал.4 от ГПК /отм./ се постановява, както в случаите на неправилно определени разноски от съда, така и при пропуск да се присъдят направените по делото разноски. Производството по чл.193 от ГПК /отм./ намира приложение само при непълно решение досежно предявените искове, по които се формира сила на присъдено нещо. При отхвърляне на иска съдът не дължи произнасяне с диспозитив, с който да отхвърли искането на ищеца за разноски, поради което в тази част не се подава самостоятелна жалба. С оглед на пререшаване на спора от въззивния съд и уважаване на предявения от ищцата иск, Пловдивският апелативен съд е следвало да се произнесе с решението и за разноските в първоинстанционното и въззивното производство. Пропускът е поправен по реда на чл.192, ал.4 от ГПК /отм./, поради което постановеното определение от 23.07.2008г. е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
По разноските за касационното производство. Право на разноски за настоящото производство има ответницата и същите следва да се присъдят съгласно чл.81 от ГПК в размер на 200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 30.10.2008г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 189/26.06.2008г., постановено по т.д. № 158/2008г. от Пловдивския апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 468/23.07.2008г., с което е изменено, на основание чл.192, ал.4 от ГПК /отм./, решение № 189/26.06.2008г. по т.д. № 158/2008г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА К. “П”, с. П., общ. Съединение, обл. Пловдивска, да заплати на К. С. К. – ЕТ “Т”, гр. П., ж.к.”Т”, бл.174, вх. В, ет.7, ап.21, сумата от 200 лв. /Двеста лв./ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.