О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
Гр.София, 09.06.2010 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми юни през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1168 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “Ц” АД, гр. С. срещу решение № 991/13.07.2009г., постановено по т.д. № 1944/2007г. от Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 27.07.2007г. по т.д. № 153/2006г. на Софийския градски съд за отхвърляне на предявените от касатора против “Е” ЕООД искове за връщане на движими вещи, както и евентуалните искове за заплащане на сумата от 29811 лв., представляваща обезщетение за договорно неизпълнение и 979.86 лв. – обезщетение за забава.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на произнасянето от въззивния съд по въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между праводателя на ищеца – ТБ “К”АД и ответника е сключен договор за доставка и монтаж, според който доставеното съоръжение остава в собственост на ответника до заплащане на последната 10 % вноска от цената, която е дължима след въвеждането в експлоатация на телефонната централа. Решаващият състав, въз основа на безспорните факти по спора относно плащането на 90 % от цената и неосигуряване на условия за монтажа от страна на купувача, е изложил съображения, че приемане на вещта – преминаването й във фактическо държане, не е осъществено и следователно не е сключен и договор за влог. Тълкувайки клаузите на договора от 30.05.2005г. за продажба на търговското предприятие на “К”АД на ищеца, апелативният съд е счел, че правото да претендира изпълнение по договора, респ. да иска предаване на вещите, не е преминало в патримониума на приобретателя. Извън тези аргументи, съставът по същество е уважил възражението за погасяване на претенцията по давност, като се е мотивирал с изтичането на общия 5-годишен срок и липсата на прекъсване на давността с признание на вземането.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил по реда на чл.280, ал.1 ГПК въпроси относно правоприемството по договора за продажба на търговското предприятие, обсъждането на доказателствата по делото, нарушаване на забраната за влошаване на положението на жалбоподателя, приетото разрешение, че давността не е прекъсната и нарушение на процесуалните правила при събирането на доказателства.
Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Допускането на касационното обжалване е визирано от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправеният или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. Твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
По въпроса за правоприемството между ТБ “К”АД и “Ц” АД касаторът сочи противоречие на въззивния акт с О. № 34/01.04.2003г. по гр.д. № 247/2002г. на 5-чл. с-в на ВКС. Това определение не е от категорията на актовете на ВКС, противоречието с които е основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – т.2 от ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. В същото е коментиран въпросът за универсалното и частното правоприемство при продажба на банка като търговско предприятие и са тълкувани клаузите на конкретен договор за продажба. В случая, въззивният съд е обосновал извода си за липса на правоприемство в определени права и задължения именно на база на договора между ищеца и праводателя му. В този смисъл, евентуалните погрешни изводи на инстанцията по същество при прилагане на нормата на чл.20 ЗЗД, биха представлявали основание за отмяна на решението съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не подлежат в преценка в производството по чл.288 ГПК. Тези съображения са относими и към втория въпрос за необсъждането на доказателства по делото. Допълнително следва да се има в предвид, че оплакването на касатора не е свързвано с игнориране на събрани по делото доказателства, а с тълкуването на всички уговорки на договора по продажба.
Въпросът за нарушаване на забраната за влошаване на положението на жалбоподателя, също е относим към правилността на решението. Независимо от това, настоящият състав намира, че твърденията на касатора са несъстоятелни. С първоинстанционното решение претенциите на ищеца са изцяло отхвърлени и въззивният акт оставя в сила това решение, като забраната по чл.208, ал.2 ГПК /отм./ не намира приложение при различие в мотивите на решаващите състави.
Въпросът за прекъсване на погасителната давност е от значение за изхода от спора, но изводите на въззивния съд са основани на изявлението на конкретно лице, за което е преценено, че не е направило признание на вземането. Обсъждането на доказателствата и приемането за доказани или недоказани на твърдяните от страните факти и обстоятелства е част от решаващата дейност на съда и касае правилността на въззивното решение.
Доводът за нарушение на процесуалните правила при допускане на доказателствата, които според касатора не следвало да се събират от въззивния съд, е изцяло на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 991/13.07.2009г., постановено по т.д. № 1944/2007г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.