О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 169
Гр.София, 05.12.2008 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 561 по описа за 2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “П” АД, гр. С. срещу решение № 69/02.04.2008г., постановено по т.д. № 35/2008г. от Варненския апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 410/08.11.2007г. по т.д. № 119/2007г. на Варненския окръжен съд за осъждане на “П”АД да заплати на Е. “К”, гр. Д. сумата от 11499.42 лв., представляваща остатък над вече присъдената част от 10001лв., обезщетение за вреди, причинени от банката в качеството й на трето задължено лице при неправомерно разпореждане след налагане на запор върху банкова сметка на “А” О. , гр. Т., на основание чл.346, ал.3 от ГПК /отм./ и сумата от 8407.85 лв. – обезщетение за забава.
Касаторът излага оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, а допускането на касационното обжалване основава на нормата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Ответникът Е. “К”, гр. Д. оспорва касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да се постанови обжалваното решение Варненският апелативен съд е приел, че въз основа на издадена обезпечителна заповед в полза на ищеца – Е. “К” е наложен запор до размер на сумата от 21500.42 лв. върху разплащателна банкова сметка на “А”О. в банката – ответник по иска и настоящ касатор. Към момента на налагане на запора чрез изпращане на запорно съобщение до банката наличността по сметката е била в размер по- нисък от запорираната сума – 101.94 лв. Впоследствие са постъпвали значителни по размер суми, надхвърлящи стойността на запора, които служебно се превеждани от банката за покриване на задължения на титуляра на сметката към същата банка по договор за кредит. Към момента на пристъпване към принудително изпълнение срещу обезпеченото вземане, банката е съобщила на взискателя, че наличността по запорираната сметка е недостатъчна за удовлетворяване на вземането на кредитора от 24990.79 лв. От правна страна решаващият състав е изложил съображения, че с постъпване на суми по разплащателната сметка на “А”О. отделните вземания и задължения губят индивидуалността си и са неделима част от общото вземане на титуляра на сметката към банката. След получаване на запорното съобщението банката не е оспорила вземането, а служебните вписвания представляват разпореждане с постъпилите суми по разплащателната сметка след наложения запор. Посочените действия са определени като нарушение на задълженията на банката в качеството й на трето задължено лице по чл.346, ал.3 от ГПК /отм./ и са непротивопоставими на взискателя, поради което претенцията е уважена.
Касаторът не е формулирал конкретен материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, решаването на който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване е налице общо твърдение за противоречие с материалния закон при изграждане на решаващите изводи на въззивния съд за наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на банката като трето задължено лице по смисъла на чл.346, ал.3 от ГПК /отм./. Също така е придадено съществено значение на въпроса за “тълкуването и прилагането на изпълнителния способ” – изпълнение върху вземания на длъжника, с оглед на развиващите се търговски правоотношения и високата степен на фирмена и кредитна задлъжнялост. Според касатора съществувала масова практика да се игнорира възможността на банката като трето задължено лице да оспори съществуването или принадлежността на вземането. Коментира се съдържанието на бланките за запорно съобщение, както и са въведени терминологични разграничения между “запор на банкова сметка” и “запор на вземане”.
Допустимостта на касационното обжалване е визирана от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 от ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Преценката за допустимост се извършва от ВКС на база на изложените от касатора твърдения и доводи в приложението към жалбата по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК или в самата касационна жалба, евентуално без посочване на конкретно твърдяната хипотеза, но при възможност за касационната инстанция да подведе фактическите и правните съображения на жалбоподателя под основанията на чл.280, ал.1, т.1 -3 от ГПК.
Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. В този смисъл, твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
Предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане до касационно обжалване изисква същественият материалноправен или процесуален въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, в случаите, когато е налице необходимост от произнасяне от ВКС при липса на практика по разглеждания съществен правен въпрос, когато това би допринесло за развитието на правната наука, или съставлява нов принос в прилагането на закона, в тълкуването му, най-вече при непълнота или неяснота в правната уредба.
В случая, специфичен, конкретен и съществен за изхода от спора материалноправен въпрос по приложението на нормата на чл.346, ал.3 от ГПК /отм./ не е поставен. Неправилното, според касатора, произнасяне от съда по материалноправните предпоставки за отговорността на третото задължено лице, не е обвързано с евентуално твърдението за наличието на предпоставка, която не е отчетена от въззивния съд, респ. за липсата на такава, като това обстоятелство да не е съобразено от инстанцията по същество. Включително и позоваването на т.нар. “масова практика” не е намерило проявление чрез твърдение по фактите за развилите се взаимоотношения между страните. Въведеното искане за тълкуване на вида и съдържанието на предприетия изпълнителен способ, както и на предпоставките за отговорността на третото задължено лице по чл.346, ал.3 от ГПК /отм./ биха имали значение за развитието на доктрината, но не обосновават възможност за формиране на съдебна практика по разглеждания правен проблем, тъй като липсва съществен въпрос, с решаването на който да е сезиран ВКС.
По изложените съображения съставът на ВКС, ТК, І отд. намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 69/02.04.2008г., постановено по т.д. № 35/2008г. от Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.