О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 574
Гр.София, 15.10.2009 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 418 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “М”Е. , гр. Г. срещу решение № 338/19.01.2009г., постановено по т.д. № 93/2007г. от Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 110/27.11.2006г. по гр.д. № 54/2006г. на Габровския окръжен съд и обявен за недействителен по отношение на К. М. М. – Е. “М” сключеният на 30.08.2005г. договор за покупко – продажба на недвижим имот, с който “М” Е. продава на “Б” Е. урегулиран поземлен имот с площ от 2020 кв.м. в гр. Т., УПИ *Кланица, кв.104 заедно с построените в имота масивни сгради за сумата от 44500 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основана на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът К. М. М. – Е. “М”, гр. Т. оспорва касационната жалба.
Ответникът “Б” Е. , гр. Г. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният Великотърновски апелативен съд е приел, че ищецът по иска с правно основание чл.135 ЗЗД – Е. “М” е кредитор на ответника “М” Е. по договор за покупко- продажба на недвижим имот и вземането му е възникнало преди сключването на атакуваната сделка. След развалянето на договора за продажба от 17.08.2004г. поради неизпълнение ищецът е придобил качеството на кредитор спрямо ответника на основание чл.88, ал.1 ЗЗД. Сключената между двамата ответници по иска – настоящия касатор и “Б”Е. сделка има характер на увреждащо действие по смисъла на чл.135 ЗЗД. По отношение на знанието на длъжника и третото лице за увреждането на кредитора решаващият състав е изложил съображения, че доказването на това обстоятелство е в тежест на ищеца по иска, който разполага с всички допустими доказателствени средства, а убеждението на съда би могло да се изгради както на преки, така и на косвени доказателства. След съвкупна преценка на ангажираните по делото писмени документи и депозираните свидетелски показания въззивният съд е формирал извод за наличието на знание за увреждане на кредитора и на двете страни по сделката. Апелативният съд се е позовал на факта, че до 25.07.2005г. едноличен собственик на капитала и управляващ и двете дружества – съконтрахенти е едно и също лице – Н. К. , а на тази дата е продал дяловете си от капитала на “Б”Е. на С. Д. След продажбата на 30.08.2005г. Колев е продължил да ръководи търговския обект в имота, както и след месец декември 2005г., когато е прехвърлил дяловете от капитала на “М” Е. на друго физическо лице. Двамата управители на дружествата – продавач и купувач по атакуваната сделка са били в близки отношения и промяната в притежаването на дяловете и в собствеността върху стопанския обект не се е отразила на фактическото положение – К. е контактувал с работниците, без да му е предоставена представителна власт от действителните нови собственици.
Според касатора въззивният съд се е произнесъл по процесуални въпроси в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилага на закона и за развитието на правото, като обжалваният акт е постановен при неспазване на правилата за доказване в процеса.
Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване.
Допустимостта на касационното обжалване е визирана от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправният или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. Твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
Поставените от касатора процесуални въпроси са въведени като оплаквания за нарушаване на процесуалните норми и представляват основание за касиране на решението по чл.281, т.3, пр.2 ГПК. За да обосноват допускането на касационното обжалване същите следва да са обвързани с твърдение за конкретно противоречие със задължителна за съдилищата практика на ВКС – напр. необсъждане на събрани по делото доказателства за релевантни за спора факти и обстоятелства, нарушаване на правилата за разпределение на доказателствената тежест, произнасяне по въпроси, за изясняването на които са необходими специални знания с каквито съдът не разполага и др. Във всички тези хипотези касаторът е задължен да посочи значението на поставения процесуален въпрос за изхода от делото и проявлението на нарушението на императивна правна норма в мотивите на обжалвания съдебен акт.
В случая, поддържаното нарушение на правилата на доказване в процеса е аргументирано с довода, че въззивният съд е основавал извода си за знание за увреждането на кредитора от длъжника и третото лице на косвени доказателства, без ищецът да е провел пълно и главно доказване на релевантия за спора факт. На следващо място, че със свидетелски показания не може да се доказва “ръководене” на търговско предприятие, не били съобразени обясненията на управителя на дружеството – преобретател, че не е знаел за увреждането, както и че събраните от въззивния съд свидетелки показания не са нови доказателства по чл.205 ГПК /отм./.
Настоящият състав на ВКС констатира, че единствено въвеждането на твърдение за недопустимост на гласните доказателства сочи на връзка с конкретна процесуална норма – чл.133 ГПК /отм./, но за посочения от касатора факт не е установена законова забрана за разпит на свидетели. Съдът е приел за доказани определени фактически действия, осъществявани от едно лице, а не представителна власт, възникнала от договор и по реда на ТЗ за представителство на юридическо лице. Практика на ВКС в посочения от касатора смисъл не е представена и не е известна на състава.
Всички останали твърдения представляват оплакване за нарушаване на правилото на чл.188, ал.1 и ал.2 ГПК /отм./. При изграждане на изводите по фактите съгласно чл.188 от ГПК /отм./ въззивният съд разполага с правото да приеме за доказани определени факти и обстоятелства. Свободата на преценката включва възможност за кредитиране или невъзприемане на показанията на разпитаните по делото свидетели и на обясненията на страните. Касационното обжалване и при действието на ГПК от 1952г. се разпростираше до начина на формиране на вътрешното убеждение на съда, след проверка за спазване на процесуалните норми и правилата на формалната логика, опита и научното познание, но не и до коригиране на изводите на въззивния съд, основани на показания на свидетели или обяснения по чл.114 ГПК /отм./, които са обсъдени по правилата на 188, ал.1 и ал.2 от ГПК /отм./. Като краен резултат и изводът дали с ангажираните доказателства е проведено пълно доказване, изключена ли е вероятността даден факт да е налице, респ. твърдяното обстоятелство да съществува, е суверенно право на преценка от решаващия състав, ако липсват нарушения на императивни правни норми. В този смисъл е и цитираната от касатора практика на ВКС.
По отношение на нарушението на чл.205 ГПК /отм./ въззивното решение е в съответствие с ТР № 1/2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, което неточно е интерпретираното в касационната жалба.
По тези съображения не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
За идентични въпроси касаторът поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Принципно двете хипотези не биха могли да съществуват кумулативно – точното прилагане на закона и развитието на правото изискват законовата норма да е непълна или неясна и по тълкуването и прилагането й да липсва задължителна за съдилищата практика на ВКС. Ако въззивният акт не противоречи на практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, то и произнасянето по поставения въпрос не допринася за развитието на правоприлагането.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 338/19.01.2009г., постановено по т.д. № 93/2007г. от Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.