Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
2985_17_opr_288_31(2)zs_autres.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 108
София, 09.03. 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 14.02.2018година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2985 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. П. Д. срещу въззивно решение от 20.04.2017 г. по гр.д. № 24 /2017 г. по описа на Разградския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 409 от 29.11.2016 г. по гр.д. № 905 /2015 г. по описа на Разградския районен съд (номерът на първоинстанционното гражданско дело погрешно е записан в решенията на първоинстанционния съд и на въззивния съд като № 542 /2016 г..), с което са отхвърлени предявените от Д. П. Д. срещу ПК „Д.“, [населено място], Исперихска община, обективно кумулативно съединени искове:
1/ с правно основание чл.31,ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 10 000 лв. – частично заявена претенция от сумата 34 000 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищеца от ползване на съсобствена (с ответника) вещ – силов трансформатор за периода 19.02.2013 г. – 05.01.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.01.2016 г. (подадена е на 04.01.2016 г.);
2/ с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 2 925,65 лв.- частично заявена претенция от сумата 9 947.23 лв., представляваща обезщетение за забава върху горната главница за периода от 19.02.2013 г. – 05.01.2016 г.;
3/ с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 4 500 лв.- частично заявена претенция от сумата 16 500 лв., представляваща обезщетение за периода 19.03.2013 г. – 04.01.2016 г. за това, че ответникът не е демонтирал бетонните стълбове и проводници, монтирани в имота на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.01.2016 г.;
4/ с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на 1 281.44 лв., представляваща част от сумата 4 698.61 лв. за периода 19.03.3013 г. – 05.01.2016 г.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна ПК „Д.“ в писмен отговор на касационната жалба твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че жалбата в частта по иска по чл.31,ал.2 ЗС е допустима, тъй като е подадена от надлежна страна срещу въззивно решение в частта по иск с цена 10 000 лева и не е налице изключение по чл.280, ал.3 (предишна ал. 2 – ДВ, бр. 86 от 2017 г.). Жалбата е допустима и в частта по иска с правно основание чл.86 ЗЗД за изтекли лихви в размер на 9 947.23 лв, който е обусловен от първия иск..
В частта по иска с правно основание чл.59 ЗЗД, който е с цена 4 500 лева и по иска с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на 1 281.44 лв. върху обезщетението от 4 500 лв., касационната жалба е недопустима. Двата иска са облигационни, за парични вземания, и цената им се определя съгласно чл.69,ал.1,т.1 ГПК – в размер на търсената сума. Съгласно чл.280,ал.3 (предишна ал. 2 – ДВ, бр. 86 от 2017 г.) в тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване и съгласно чл.286,ал.1,т.3 ГПК жалбата следва да бъде върната.
В частта от въззивното решение по иска с правно основание чл.31,ал.2 ЗС (която подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл.280,ал.2 ГПК) въззивният съд е изложил следните мотиви:
С оглед твърденията на ищеца и представените от него доказателства вещно-правният режим на процесния трансформатор е определен от действалия до 1999 г. Закон за електростопанството от 1975 г. (отм.).
Въззивният съд е приел, че всеки трафопост представлява съвкупност от електрически машини, апарати и съоръжения, посредством които се разпределя и преобразува електрическа енергия за нуждите на потребителите. И че с оглед тази своя специфична техническа характеристика трафопостът попада в обхвата на понятието електрическа уредба, на която е дадена легална дефиниция в § 2 ДР от Закона за електростопанството (отм.), идентичен с § 1,т.27 от Закона за енергетиката и енергийната ефективност (отм.), идентичен с § 1,т.19 от сега действащия Закон за енергетиката.
Въззивният съд е приел, че електрическите уредби и електропреносните линии в своята съвкупност съставляват електроразпределителната мрежа на съответната територия и по трите последователно действали закона и че електроразпределителните мрежи са собственост на съответното енергийно предприятие.
Въззивният съд се е позовал на приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, съгласно заключението на която трансформаторът като движима вещ е с несамостоятелно значение, съществуващо единствено в съвкупността на вложените в трафопоста елементи.
Въззивният съд е приел, че относно собствеността на енергийните обекти (уредби) приложение следва да намери принципът, залегнал в законодателството (в това число и по см. на чл.117 ЗЕ), че те трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, за което се е позовал и на решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр.д. № 169 /2009 г., на ВКС, I г.о., постановено на основание чл.290 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви за това, че законодателят е допуснал изключения от този принцип по отношение на кооперациите и други обществени организации и е посочил предпоставките за това: изрично разрешение от Асоциация „Енергетика“ и предназначение на съответната електрическа уредба или мрежа единствено за целите от електроснабдяване на съответната кооперация или обществена организация (предвидени в чл.2 от Закона за електростопанството, (отм.), но е приел, че по делото данни за такова производство не се твърдят и не се доказват. Прие е също, че само кооперации, които при влизане в сила на действащия ЗЕ са притежавали енергийни обекти, запазват правото си на собственост върху тях. Така съдът е формирал извод за липса на съсобственост между страните по отношение на процесния силов трансформатор.
Въззивният съд е изложил и мотиви за това, че трансформаторът е вещ извън граждански оборот, което лишава договора за покупко-продажбата му от възможен предмет и го прави нищожен съгласно чл.26,ал.1 ЗЗД и че първоинстанционният съд правилно и в съответствие с приетото с т.1. от ТР 1 /09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. е приложил императивни материалноправни норми.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда следните правни въпроси, за които твърди, че са налице основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК (в редакцията преди измененията с ДВ бр. 86 от 28.10.2017 г.):
1. Може ли трето лице, което не е енергийно предприятие и не притежава лиценз за извършване на определена дейност в енергетиката, да притежава право на собственост върху трафопост и /или съоръженията в него?
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посоченото от жалбоподателя решение № 258 от 08.06.2011г. по гр.д. № 1679 /2009 г., на ВКС, I г.о., с което е прието, че трафопост може да бъде собственост на кооперативна организация и по-конкретно следното: „по принцип собственици на енергийните обекти са субектите, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, което е посочено в чл.58 от Закона за енергетиката и енергийната ефективност (отм.) и чл.40, ал.1, т.2 от Закона за енергетиката. Затова § 4, ал.1 от Закона за енергетиката посочва, че енергийни обекти, които трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, а принадлежат на трети лица, трябва да се изкупят от тях в осемгодишен срок от влизане на закона в сила. Следователно е допустимо собственик на енергийния обект да не е електропреносно дружество.“
Видно от изложеното по-горе въззивният съд също е приел, че такова изключение е предвидено от закона (че кооперациите също могат да бъдат собственици на електрически уредби и мрежи), но че в случая не е доказано, че са осъществени предпоставките за това.
2. Допустимо ли е на основание чл.59 ЗЗД да се получава обезщетение за ползване на трафопост, респект. на съоръженията в него и на каква база се определя размерът му?
Въпросът се отнася единствено до частта от решението, която не подлежи на касационно обжалване, поради което не може да обоснове допускането до касационно обжалване.
Към този въпрос (и към искове с правно основание чл.59 ЗЗД) се отнасят посочените от жалбоподателя решение № 179 от 18.05.2011г. по т.д. № 13/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 91 от 11.09.2009г. по т.д. № 596/2008 г., на ВКС, II т.о., и решение № 407 от 28.02.2014г. по гр.д. № 3380/2013 г., на САС, за което се твърди, че е влязлото в сила, поради което разрешенията в тях не следва да бъдат обсъждани.
От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на ответника ПК „Д.“ жалбоподателят да бъде осъден да и заплати направените разноски за процесуално представителство в размер на 1 000 лева съгласно представен списък за разноски е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
На основание чл.286,ал.1,т.3 ГПК ВРЪЩА КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА на Д. П. Д. срещу частта от въззивно решение от 20.04.2017 г. по гр.д. № 24 /2017 г. по описа на Разградския окръжен съд, с което съдът се е произнесъл по предявените от Д. П. Д. срещу ПК „Д.“, [населено място], Исперихска община, искове: с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 4500 лв. – частично заявена претенция от сумата 16 500 лв., представляваща обезщетение за периода 19.03.2013 г. – 04.01.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.01.2016 г., и с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на 1 281.44 лв., представляваща част от сумата 4 698.61 лв. за периода 19.03.3013 г. – 05.01.2016 г.
В тази част определението може да бъде обжалвано от Д. П. Д. с частна жалба пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 20.04.2017 г. по гр.д. № 24 /2017 г. по описа на Разградския окръжен съд, в частта, с която съдът се е произнесъл по предявените от Д. П. Д. срещу ПК „Д.“, [населено място], Исперихска община, искове: с правно основание чл.31,ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 10 000 лв. – частично заявена претенция от сумата 34 000 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищеца от ползване на съсобствена вещ – силов трансформатор за периода 19.02.2013 г. – 05.01.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.01.2016 г. и с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 2 925,65 лв – частично заявена претенция от сумата 9 947.23 лв., представляваща обезщетение за забава върху горната главница за периода от 19.02.2013 г. – 05.01.2016 г.,
Осъжда Д. П. Д. да заплати на ПК „Д.“, [населено място], Исперихска община, сумата 1 000 (хиляда) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.