О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 568
Гр.София, 15.10.2009 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 428 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Л. Й. К., Д. Н. П. и Й. Й. П. , гр. С., срещу решение № 186/18.12.2008г., постановено по гр.д. № 614/2008г. от Софийския апелативен съд, в частта, с която е отменено решението от 15.07.2002г. по гр.д. № 133/01г. на Софийския градски съд и касаторите са осъдени да заплатят на Л. И. Ш. и Й. И. Ш. сумата 1000 лв. като обезщетение за вреди от неизпълнение на договор за строителство от 25.08.1992г., изразяващи се в стойността на ателие № 1 на 5 ет. в сградата на ул.”Р” № 13 в гр. С.. Касаторът Й. И. Ш. обжалва решението в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт за отхвърляне на иска до предявения размер от 160000 лв.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, всеки в обжалваната част, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът Л. Ш. , гр. С. не взема становище по жалбата.
Третото лице – помагач Р. И. К. оспорва жалбата на ответниците по иска и изразява становище за основателност на жалбата на Й. Ш.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, след връщане на делото за ново разглеждане от ВКС, въззивният Софийски апелативен съд е приел, че ищецът по иска /починал в хода на производството и чиито наследници са Й. Ш. и Л. Ш. / и ответниците /касатори по втората жалба/ са сключили договор за проучване, проектиране и изработване /строителство/ на жилищен блок. Ищецът е поел задължение да построи сградата и да предостави в собственост на ответниците – възложители определени жилищни обекти в сградата. Ответниците е следвало да прехвърлят на изпълнителя идеални части от дворното място, както и са се задължили да не прехвърлят собствеността си на трети лица след подписване на договора. Срокът за изпълнение на строителството изтичал на 30.01.1996г., докато на 05.07.1995г. ответниците са продали на трето лице идеални части от дворното място и имот на петия етаж на страдата, който към този момент бил в състояние на груб строеж и според договора от 25.08.1992г. и протокола от 26.08.1992г. е сред обектите, с които ще се разпорежда ищецът. Отправеното изявление от ответниците до ищеца за разваляне на договора през м. март 1995г. не е произвело действие, тъй като ищецът не е бил в неизпълнение на поетите задължения. Ищецът е имал сключен договор за изработка с третото лице – помагач за продадения обект и претенцията му се основава на вреди, вследствие на невъзможността да получи от третото лице стойността на имота под формата на възнаграждение по договора. Решаващият състав е определил вредите в размер на 6098 лв., каквато е стойността на продаденото ателие, но е присъдил сумата от 1000 лв. по размера на първоначално заявения частичен иск. За останалата част въззивната инстанция е уважила възражението за погасяване на вземането по давност, която тече от 05.07.1995г., а увеличението на иска е предприето на 27.04.2000г.
Настоящият състав на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Допустимостта на касационното обжалване е визирана от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправният или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. Твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон.
По касационната жалба на Л. Й. К., Д. Н. П. и Й. Й. П.
Според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС относно правилата за тълкуване на договорите, недействителността на договор, чийто предмет не може да бъде индивидуализиран, за задължението на съда да следи за причинно-следствената връзка между неизпълнението и твърдяните вреди и за съразмеряването на вредите от неизпълнението. Значение за точното прилагане на закона е придадено на приетите от съда условия за възникване на задължения за сключване на договор с посочено от страна по сделката трето лице.
Формулираните въпроси изразяват становището на касаторите, че по договора за изработка не са поели задължение да не прехвърлят правото си на собственост на трети лица, както и че липсата на индивидуализация на обектите, които ще се построят, и на имота, предмет на договора между ищеца и третото лице, обуславя тяхната недействителност.
Съставът на Първо отделение на Търговската колегия счита, че принципно тълкуването на договора е част от правораздавателната дейност на решаващия съд при спазване на критериите по чл.20 ЗЗД. Грешките на инстанцията по същество биха били основание за касиране на решението съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не подлежат проверка в производството по чл.288 ГПК. Нарушението на нормата на чл.20 ЗЗД би обосновало допускането на касационното обжалване, само ако въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС е игнорирал законово установените правила за тълкуване. В случая, въззивният акт е постановен при ново разглеждане на делото, като с отменителното решение на ВКС са дадени разяснения по приложението на закона по част по поставените въпроси. Касаторите не твърдят апелативният съд да е допуснал нарушения и отклонения от задължителните указания на ВКС. Изразените тези и доводи на касаторите се основават на интерпретация на клаузите на сключените договори, при която игнорират ангажирани по делото доказателства. Индивидуализацията на обектите, които ще се получат от собствениците на дворното място и на тези, които ще са в разпореждане на изпълнителя, е направена с протокола от 26.08.1992г., представляващ приложение към договора според т.ІІ.1.3. Срокът за завършване на строителството е съобщен без да се вземе в предвид удължаването му със споразумението от 20.06.1995г. В този смисъл и връзката между прехвърлянето на имота от ответниците на трето лице и вредите за ищеца е изведена при некоректно подреждане на фактите, които са били обсъдени от въззивния съд. Цитираното от касаторите решение по въпроса за съизмеряване на вредите е постановено при различна фактическа обстановка поради което не обосновава приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
За основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторите твърдят, че от значение за спора е, че те не са били уведомени за сключения между ищеца и третото лице – помагач договор, като в решението на съда било прието, че за тях е възникнало задължение да прехвърлят собствеността на това лице. Разсъжденията са мотивирани с неправилно тълкуване на нормата на чл.23 ЗЗД. Съставът на ВКС констатира, че във въззивния акт не се съдържа соченият от касаторите извод, както и не е коментиран въпросът за сключване на договор в полза на трето лице. Доводите са изцяло извън предмета на спора, а по отношение за факта на уведомяване, касаторите не са обяснили необходимостта от установяването му и връзката му прилагането на конкретна правна норма.
По тези съображения касационното обжалване по жалбата на ответниците по иска не следва да се допуска.
По жалбата на Й. Ш.
Касаторката поставя въпроса дали със завеждане на частичен иск се прекъсна давността по отношение на останалата част до пълния размер на вземането, като твърди, че по същия съществува противоречива практика на ВКС.
Настоящият състав намира, че въведеният въпрос е от значение за изхода от спора по делото, като е налице и второто основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – въпросът е решаван противоречиво от съдилищата.
С решение № 610/09.12.2008г. по т.д. № 391/2008г. на ВКС, ТК, І т.о. в производството по чл.293 ГПК е даден отговор на поставения въпрос в смисъл, че предявяването на частичен иск и неговото уважаване не спира и не прекъсва давността за останалата част от вземането, която не е предмет на делото. Представени са и други решения на ВКС в посочения смисъл. От друга страна, съществува и практика на ВКС – Решение № 375/12.03.1957г. па гр.д. № 1628/57г., І, г.о., Решение № 1480/ 13.10.1962г. по гр.д. № 1217/62г. на І г.о., Решение № 3205/25.12.1972г. по гр.д. № 2364/72г. на І г.о., според която за увеличеното искане без изменение на основанието давност не тече, както и че ако при предявяване на иска цената е приблизително определена, уточняването й не представлява увеличение на иска и правните последици от предявяването му настъпват за действителния размер на вземането.
Съставът на ВКС приема, че с Решение № 610/09.12.2008г. по т.д. № 391/2008г. на ВКС е дадено разрешение на поставения въпрос, но в хипотеза, при която производството по предявен частичен иск е приключило с влязло в сила решение, с което този иск е уважен. В случая, предявяването на частичното вземане и увеличението или уточнението му до действителния размер на претенцията са осъществени в едно и също исково производство, поради което не стои въпросът за силата на присъдено нещо на съдебното решение по частичния иск.
По тези съображения касационното обжалване следва да се допусне.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Т. за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 3180 лв. в едноседмичен срок от съобщението.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 186/18.12.2008г., постановено по гр.д. № 614/2008г. от Софийския апелативен съд, в частта, с която е оставено в сила решението от 15.07.2002г. по гр.д. № 133/01г. на Софийския градски съд за отхвърляне на иска за разликата от 1000 лв. до предявения размер от 160000 лв.
УКАЗВА на касатора Й. И. Ш. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото квитанция за внесена държавна такса в размер на 3180 лв. по сметка на ВКС, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.