5
5
Определение по т. д. № 40/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 40/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№505
София, 20.06.2012 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 40 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от А. Т. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Д. С. срещу въззивно решение № 1275/18.07.2011 г. по в. гр. д. № 1123 /2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 04.01.2011 г. по гр. д. № 21/2010 г. по описа на Кюстендилски окръжен съд. С последното е отхвърлен предявеният от А. Т. против [фирма] иск за установяване съществуване на вземането й, за което е издадена заповед за изпълнение от 24.02.2009 г. за сумата 398 000 лв., ведно със законната лихва от посочената дата 24.02.2009 г.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, приложното поле на касационно обжалване е обосновано с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. Жалбоподателят е изложил в четири пункта въпросите, които са от значение в конкретното производство, като е посочил и съдебна практика, в която било налице разрешение, различно от изложения във въззивното решение смисъл.
Ответникът по касационната жалба не взема становище по допускането и по основателността й.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения иск, съставът на САС е приел, че записът на заповед е редовен с оглед изискванията на чл. 535 ТЗ, но след като предмет на положителния установителен иск по чл. 422 ГПК е съществуването на изпълняемото право, т. е. на самото вземане на кредитора, то последният следва да докаже факта, от който произтича вземането му. След като ищцата е въвела твърдение в исковата молба за наличие на каузално правоотношение, т. е. за връзка между менителничния ефект и паралелно съществуващото облигационно правоотношение, то е следвало да установи твърдяното заемно правоотношение. Съдът е посочил, че съобразява ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед доказване на договорната връзка със свидетелски показания и писмения договор от 21.02.2009 г. , който според него не установява твърдяната облигационна връзка, предвид същественото разминаване във времето и отсъствието на данни за предаване на посочената в него сума от 420 000 лв. Счел е, че липсата на причина за издаване на записа на заповед обуславя извод за липса на задължение по същия и оттук за неоснователност на иска.
Касационно обжалване не следва да бъде допускано по следните съображения:
По първия процесуалноправен въпрос за това може ли редовният от външна страна запис на заповед да се приеме за доказателство, установяващо наличие на съществуващ договор за заем, следва да се приеме, че същият е неотносим към конкретния правен спор. Подобно твърдение за инкорпориране на съществуващ договор за заем в записа на заповед не е било въвеждано от страните, нито съдът се е произнесъл по него в мотивите на обжалвания съдебен акт, а и страните по абстрактната сделка и по договора за заем са различни и технически не би било възможно. Ищецът е сочил предхождащи подписването на записа на заповед каузални правоотношения в периода 2006 -2007 г. като е сочил, че парите са предоставяни без документи, както и че в последствие, след като на падежа сумата по записа на заповед не е платена, е бил подписан договор за заем през 2009 година . След като касаторът не е доказал водещото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда посочената съдебна практика на съдилищата по въпроса.
Вторият правен въпрос: “Може ли да се уважи предявеният установителен иск, без да се изследва въпросът за съществуването на каузално правоотношение между страните, когато представеният запис на заповед е редовен от външна страна“ също не е от значение в конкретния случай. В производството по чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК, съгласно трайно установената съдебна практика, въпросът за необходимостта от изследване на правопораждащите факти на каузалното правоотношение, за обезпечаването изпълнението на което е издаден менителничният ефект, е включен в предмета на спора, но само, ако подобно възражение е било въведено в съдебното производство. След като ищцата е въвела наличие на каузална връзка, при съобразяване, че по отношение на тази едностранна търговска сделка /запис на заповед/ основанието не е елемент от фактическия състав, мотивите на въззивната инстанция съдържат преценка на въведените от страните факти и възражения, и правни изводи за основателност или неоснователност на предявения установителен иск, и тази преценка не се отклонява от визираната съдебна практика.
Поставеният в изложението въпрос за разпределението на доказателствената тежест е съществен и е свързан с пределите на доказване при разглеждане на иск, предявен по чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК /в случая запис на заповед/. Посоченият въпрос има принципно значение за производството по чл. 422 ГПК, но произнасянето по същия няма обуславящо значение за изхода на конкретното дело. Преценката на съображенията, с които е мотивиран крайния извод за отсъствие на спорното вземане, дава основание да се приеме, че въззивният съд не е отрекъл необходимостта да се изследват правопораждащите вземането факти на плоскостта на каузално правоотношение между страните, по повод на което е издаден менителничния ефект, а е счел, че ищцата не е доказала това правоотношение.
За пълнота и прецизност в тази насока е налице и практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, ТК, І отделение, според която в производството по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, кредиторът трябва да установи съществуването на вземането – пораждане на задължение и неговия размер, а длъжникът да изчерпи и докаже своите лични възражения. Прието е, че при възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдяните от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си последици. Предметът на доказване по установителния иск по чл. 422 ГПК, във връзка със задължение по записа на заповед, следва да се изведе от естеството на възражението на длъжника, като защитно средство срещу твърдяната материалноправна незаконосъобразност на съответния документ. В този смисъл, освен посоченото по-горе решение на настоящия състав е служебно известно и Решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. ВКС. Отделно от това, с Решение № 108/22.07.2011 г. по т. д. № 813/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., на което се позовава жалбоподателят, е отговорено и на въпроса за това, може ли и в кои случаи, да бъде уважен предявеният от ремитента установителен иск без да има породено каузално правоотношение между страните по ефекта.
Посоченият от жалбоподателя като четвърти въпрос не съставлява правен въпрос от съществено значение за спора, тъй като отричането от ответника по иска на факта на получаване на твърдяната сума по исковата молба въвежда за ищеца задължение да опровергае това твърдение чрез допустимите доказателствени средства по реда на процесуалния закон. Преценявайки института на заповедното производство, който е сравнително нов за нашето право, както и съдебната практика по поставения въпрос – за предмета и обсега на доказване по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземането /Решение № 149/25.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, ТК, първо отделение по реда на чл. 290 ГПК и Решение № 103/24.06.2009 г. по т. д. № 717/2008 г. ВКС, ТК, не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последните намират приложение в случаите, когато релевантната правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1275/18.07.2011 г. по в. гр. д. № 1123 /2011 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: