6
6
Определение по т. д. № 3623/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 3623/13 на ВКС, ТК, І-во отд. Page 1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№259
София, 03.04.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на десети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 3623 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 565/22.03.2013 г. по т. д. №2356/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 26.03.2012 г. по т. д. № 5469/2011 г. на Софийски градски съд. С последното, касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 37002,55 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по договор от 01.07.2009 г. и приемо-предавателен протокол от 20.10.2009 г., след извършено прихващане на дължимата сума от 37 956,04 лв. по възражение на ответника със сумата от 953,49 лв., представляваща неустойка по чл. 5 от договора за забавено изпълнение на задължение по чл. 4,ал. 2, т. 2 за времето от 01.12.2009 г. до 23.12.2009 г., ведно със законната лихва върху присъдената главница от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане, и разноски за съдебното производство.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и неправилно тълкуване на договорни клаузи от Допълнителното споразумение между страните, свързани с настъпване на падежа на претендираната от ищеца сума, както и за съществуване на вземане в полза на жалбоподателя, основано на чл. 6 от основния договор.
В жалбата се съдържа и позоваване на бланкетни мотиви на въззивното решение и отсъствие на собствени правни изводи.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с процесуалноправни и материалноправни въпроси, свързани с тълкуване на чл. 20 ЗЗД, липса на самостоятелни мотиви на въззивния съд по отделните пунктове на жалбата, и за служебното прилагане на чл. 146 ГПК от въззивната инстанция, като се е позовал на т. т. 1, 2 на чл. 280 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата, претендират се разноски, съгласно представен списък на разноските и адв. пълномощно на адв. Л. А..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, Софийски апелативен съд е приел, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение по сключен на 01.07.2009 г. договор, по който ищецът като изпълнител е поел задължение за извършване на определени фактически и правни действия, съобразно уговореното в чл. 4, ал. 2, т. 2 – да бъде издадено разрешение за ползване на обектите в срок до 30.11.2009 г. Счетено е, че разрешението е издадено с известно закъснение – на 23.12.2009 г. и тъй като ответникът е имал интерес от изпълнението, дори и забавено, не е възприета тезата за пълно неизпълнение, а за посочено, и че възложителят е следвало да заплати възнаграждението в размер на 37 956,04 лв.
По възражението за прихващане на ответника е зачетена претендираната неустойка за забава по чл. 5 от договора и е приспадната сумата 953,49 лв. за периода на забавата /23 дни – от 30.11.2009 г. до 23.12.2009 г./.
Не е уважено искането на ответника за определяне на неустойка по чл. 6, тъй като съдът е приел, че не е налице пълно неизпълнение.
По отношение на въведения първи процесуалноправен въпрос в изложението, формулиран по следния начин: „може ли въззивният съд да постанови решението си, без да излага самостоятелни мотиви по отделни пунктове на жалбата, а да препраща към мотивите на първата инстанция„, макар и общо формулиран, свързан с отсъствие на мотиви на въззивния съдебен акт, не може да се приеме за доказана основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая, твърдението на страната е, че съдът не е обсъдил всички доводи и възражения по въззивната жалба, както и че ако са били изложени мотиви, то съдът би достигнал до различни от изложените фактически и правни изводи. Въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, съгласно изричната регламентация на процесуалния закон, както и да мотивира своя акт, не са решени в противоречие с трайно установената съдебна практика, нито са разрешени в противоречие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика по ГПК – решение № 415/2011 г. по гр. д. №1332/2010 г., ВКС, нито с процесуалните норми на приложимия процесуален закон.
В мотивната част на въззивното решение се съдържа отговор на въведените от ответника възражения, в това число и на тези, поставени на вниманието на съда чрез въззивната жалба. Формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби.
Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Недоказано е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като позоваването на решението на ВКС е неотносимо към конкретния правен спор. Въззивният съд, и при действието на новия ГПК, не е освободен от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, защото действа преди всичко като решаваща инстанция по съществото на спора. Въззивният съд е задължен за изготви собствени мотиви, макар и да съществува процесуална възможност по чл. 272 ГПК да се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, когато се споделят фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, както е сторил в настоящия случай. Затова, дори и евентуално да е налице подобно препращане от страна на Софийски апелативен съд, то обективно соченото процесуално действие не би могло да създаде твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното решение. Нарушението на изискването да се изготвят от въззивния съд собствени мотиви към делото е основание за отмяна на обжалваното въззивно решение като неправилно, но то не може само по себе си да бъде основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а и в конкретния случай САС е изложил фактически и правни твърдения на пет страници въззивен съдебен акт.
По следващия процесуалноправен въпрос, свързан с процесуалното правомощие по чл. 269 ГПК и дали тази инстанция е длъжна служебно да изследва дали първоинстанционният съд е допуснал неизпълнение на задължението си по чл. 146 ГПК, не са налице основания по т. 1 на чл. 280 ГПК. Касаторът не е уточнил в какво точно счита, че е неизпълнението на чл. 146 ГПК от съда, което да е довело и до съществено процесуално нарушение от страна на въззивната инстанция. Общото позоваване на визираното по-горе решение на ВКС, както и на решение № 311/04.01.2012 г. по гр. д. № 503/2011 г. не позволява съпоставка и преценка на фазата по допускане на касационно обжалване без конкретно позоваване на нарушение, на въведено оплакване във въззивната жалба в тази връзка и на отказ /неизпълнение на задължение/ на въззивния съд да отстрани това конкретно нарушение, което евентуално би довело до недоказване на определени факти или нарушаване на права на страна в производството. В тази насока е и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
По отношение на материалноправния въпрос, който е формулиран обстоятелствено, но в обобщение се отнася до задължението на въззивния съд за самостоятелно тълкуване на договорните клаузи, съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, не е доказано основанието по т. 1. Действително в решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС е налице уточняване на критериите, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорните клаузи. Но в конкретния случай във въззивното решение се съдържа обсъждане на действителния смисъл и съдържание на отделните договорни клаузи, свързани с изпълнение на задължения и с последиците от неизпълнението.
Във фазата по допускане на касационно обжалване не би могло да се проверява дали правилно е приложен чл. 20 ЗЗД, тъй като подобна проверка би могла да се осъществи след допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, като в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените и поискани съдебни разноски за настоящото производство в размер на сумата 600 лв. – адвокатско възнаграждение.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 565 22.03.2013 г. по в. т. д. № 2356/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Осъжда [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 600 /шестотин лева/ лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: