5
5
Определение по т. д. № 69/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 69/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№526
София, 26.06.2012 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 69 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Й. К. Т. от [населено място], чрез адв. Г. Ч. срещу въззивно решение № 1288/13.07.2011 г. по гр. д. № 445/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 01.11.2010 г. по гр. д. № 1110/2008 г. на СГС, с което са отхвърлени обективно съединени искове при условията на евентуалност срещу “Гаранционен фонд”, [населено място] с правно основание чл. 88 Закон за застраховането /отм./ и срещу [фирма] с правно основание чл. 407 ТЗ /отм./ за заплащане на неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, ведно със законната лихва за посочения период.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Моли същото да бъде отменено и претенциите уважени.
Жалбоподателят е обосновал допустимост на касационното обжалване с твърдението, че спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС – Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, с факта, че е налице противоречиво разрешаване на подобни спорове от съдилищата, като са приложени: решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ІІ т. о. на ВКС ; решение от 17.10.2012 г. по н.а.х.д. № 256/2002 г. на РС Берковица и решение № 137/16.04.2008 г. по дело № 115/2008 г. на ІІІ н. о.
Поддържа се, че е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед присъединяване на България към ЕС и установяване на такъв размер на обезщетения за неимуществени вреди, който да е в синхрон с практиката на европейските страни.
Предпочитаният първи ответник по предявените искове – Гаранционен фонд, [населено място] в писмен отговор заема становище за недопускане на касационно обжалване, поради отсъствие на формулирани въпроси и недоказване на някоя от предпоставките за допускане по чл. 280, ал.1 ГПК.
Вторият ответник – [фирма], [населено място] в писмен отговор поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима с оглед нейната редовност – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
За да потвърди постановеното от СГС решение, с което е отхвърлено искане за присъждане в полза на ищцата на обезщетение за неимуществени вреди в посочения размер, Софийски апелативен съд е приел, че за да се ангажира отговорността на Гаранционния фонд, действията на третото лице – Д. А. следва да бъдат характеризирани като “управление” на м. п. с. от неправоспособно лице, и след анализ на доказателствата е приел, че същите не се обхващат от това понятие, и поради това за тях не се носи гаранционна отговорност от първия предпочитан ответник – Гаранционния фонд.
Съдът е приел, че за да се ангажира отговорността на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност” следва да се докаже неправомерно поведение от страна на управлявалия автомобила водач Ш.. Преценени са разпоредбите на чл. 98 и сл. ППЗДвП и конкретното поведение на водача и след като е счетено, че липсва виновно поведение от негова страна за настъпване на увреждането на ищцата, е прието, че отговорността на застрахователното дружество следва да бъде изключена.
Въззивният съд, позовавайки се на дефинираното от закона и анализирано от съдебната практика понятия “водач” на м. п. с., и съобразно възприетото от практиката разрешение за упълномощаването от водача, което съставлява предоставяне от водача за извършване на фактически действия по управление на автомобила, и отчитайки данните по делото е счел, че водачът в случая, не е упълномощил пътничката в автомобила А. да управлява последния, /същата е неправоспособна/, а е предоставил ключовете на автомобила, за да го изчака в него на мястото, където е паркиран. В решаващите мотиви на съда е прието, че пътничката А. не попада в нито една от описаните от ЗЗ /отм./ категории лица, чиято гражданска отговорност се носи по застраховка “Гражданска отговорност”.
Според жалбоподателя, същественият за конкретния спор въпрос е: ”дали има нарушение на правилата за движение от страна на водача на м. п. с, респективно дали действията на пътничката са виновно извършени?”. Така формулиран този въпрос е фактически, същият предполага преценка и обсъждане на конкретните факти по делото и подвеждането им след приемането им за безспорни и установени под съответната приложима правна норма, относима към въведените изисквания по отношение на водачите на моторни превозни средства.
Доводите на касатора за неправилност на правните изводи на решаващата въззивна инстанция, макар и съставляващи отделно изложение на основанията за допускане на касационно разглеждане на делото, всъщност преповтарят съображенията в касационната жалба във връзка с оплакванията за нарушение на материалния закон и необоснованост на атакуваното решение.
Тези доводи обаче са относими към твърдяната неправилност на решението и затова е недопустимо да се обсъждат от ВКС във фазата на селектиране по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това, не би могло да се приеме, че поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване са налице. Още повече, че жалбоподателят се основава на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, обобщаващо практиката на съдилищата по определяне на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, докато в случая инстанциите по съществото на спора са установили, че не е налице основание за изплащане на обезщетение на ищцата от тези двама ответници, поради което не е определян размер на обезщетението и цитираното постановление не би могло да намери приложение.
Неоснователно е и становището, че посоченият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди при деликт, произтичат от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагане на законовата разпоредба на чл. 52 ЗЗД, разбира се при съобразяване и с факта, че законовата норма установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, и отчитайки обстоятелството, че с Постановление № 4/1968 година Пленумът на ВС е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба, и тези указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Неотносими са посочените съдебни актове на съдилищата по наказателни и административни дела, както и решението на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, тъй като в него съдът е коментирал приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и приноса на пострадалата за настъпване на пътно транспортното произшествие.
Неприемлив е и аргументът, основан на нуждата от възприемане на европейски стандарти при присъждане на обезщетения, доколкото от една страна решаващият съд изобщо не е определял размер на обезщетение, за да се поставя подобен въпрос, а от друга страна, европейските стандарти в посоченото направление не са критерий, който може да се откъсне от други, и по-специално от тези, относно осреднения жизнен стандарт и осреднено европейско равнище на работните заплати, които са различни от същите показатели за България. Или необосновано би се явило претендирането на европейски по размер обезщетения, без да са налице общите икономически предпоставки за подобен вид обезщетения – европейски осреднен размер на работни заплати и европейски осреднено ниво на жизнен стандарт в България.
С оглед изхода на касационното производство на ответника [фирма] следва да бъдат присъдени разноски в размер на 100 лева, съставляващи юрисконсултско възнаграждение и на “Гаранционен фонд” – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1288/13.07.2011 г. по гр. д. № 445/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Й. К. Тарлакова –Начева да заплати на Гаранционен фонд разноски в размер на 100/ сто/ лева и на [фирма] разноски в размер на 100/сто/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: