5
5
Определение по т. д. № 614/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 614/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№809
София, 28.12.2011 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 614 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 178 /02.02.2011 г. по в. т. д. № 320/2010 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Национална агенция по приходите, иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, във вр. с чл. 87, ал. 3 ЗСДВ /ред., ДВ, бр. 46/2002 г., отм. ДВ, бр. 105/2006 г./, че [фирма] не дължи на Държавата част от сумите по акт за установяване на частно държавно вземане № 20/03.07.2006 г., издаден на основание чл. 87, ал. 2 ЗСДВ от изпълнителния директор на АДВ, както следва: част от начислената главница по валутния кредит в размер на 168,609,26 лв. и част от начислената редовна лихва върху главницата по валутния кредит в размер на 380,839,02 щ. д. и в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение, и досежно разноските.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле, визирайки чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и т. 3 ГПК с твърдението, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по въпроса за приложението на § 6а ЗППДОбП /отм./.
Ответникът по касационната жалба – ….., [населено място] в писмен отговор взема становище за недопускане на касационно обжалване, като се позовава на формирана от ВКС практика по въпроса, съгласно приложени решения по чл. 290 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Касаторът не е посочил основанието за приложното поле на касационното обжалване, като не е определил кой е конкретния материалноправния или процесуален въпрос, по който съдът се е произнесъл в обжалвания съдебен акт при наличието на някоя от предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
Основанието по цитираната правна норма за допускане на касационно обжалване следва да бъде посочено от касатора конкретно, т. е. точно и мотивирано посредством изложението на касационните основания, съобразно чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК и разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което в случая не е сторено.
Формулираният общ материалноправен въпрос за приложението на §6а ЗППДОбП /отм./ би могло да се приеме, че донякъде е от значение за крайния изход на делото, предвид позоваването в мотивите на въззивната инстанция на този законов текст.
Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК включва само задължителната практика на ВС до 1996 година, т. е. ППВС, приети при действието на ЗУС /отм./, както и ТР на ВКС, приети при действието на ЗСВ. Към тази задължителна практика следва да се причислят и решенията на отделните състави на ГК и ТК на ВКС по дела, разгледани по новия процесуален ред по ГПК от 2007 г. Или като недоказано следва да се прецени допълнителното изискване по т. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото нито едно от цитираните от касатора две решения на ВС и ВКС от 1968 година и 2004 г. не представлява задължителна практика за съдилищата, тъй като не отговаря на изискванията по т. 1 и т. 2 на ТР № №1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на т. 2 на чл. 280 ГПК, цитираното от жалбоподателя решение на съдебен състав на ВС от 1998 г. би могло да попадне в тази хипотеза, но противоречивото разрешаване на визирания материалноправен въпрос, свързан с приложението на §6а е преодоляно с постановеното по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 8/01.02.2010 г. по т. д. № 509/2009 г. на ВКС, ТК, първо отделение, което съставлява задължителна за решаващите съдилища практика. С това решение ВКС, с цел уеднаквяване на съдебната практика, е дал тълкуване на законовата норма и е разяснил приложението й спрямо кредиторите по приватизационната сделка във вр. с чл. 29, ал. 2 ЗППДОбП /отм./, като е посочил кои от приложените съдебни актове съставляват правилна съдебна практика, както и че е преодоляно разбирането съгласно по-старо съдебно решение от 1998 г., съдържащо аналогични изводи на цитираното от касатора решение № 456/23.07.2004 г. по т. д. № 1270/2003 г. на ВКС, ТК, второ отделение.
Недоказано е и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид посочването от жалбоподателя на това основание, без същото да е мотивирано. Допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК би била налице при непълнота или неяснота в закона, които да налагат преодоляването им по тълкувателен път, или когато в резултат на промяна на конкретните обстоятелства се налага даване на нови правни разрешения. Необходимо е и кумулативното наличие на двете особени предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, които изобщо не са налице.
Относно позоваването на приложението на §6а от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ е налице формирана задължетелна съдебна практика, която не само е задължителна за съдилищата, но се споделя от настоящия съдебен състав.
Всъщност, в изложението касаторът е мотивирал поддържаното основание за достъп до касационно обжалване с инвокираните основания за неправилност на въззивния съдебен акт. Законодателят обаче ясно е разграничил приложното поле на касационно обжалване от основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, а във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК е процесуално недопустимо произнасянето по законосъобразността на правните изводи на съда по поставените въпроси. В тази насока са и задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС.
Досежно визираното решение № 220/1968 г., свързано с въпросите за признанието, водещо и до прекъсване на давността, касаторът в изложението си дори не е посочил кой е според него правният въпрос, който е бил разрешен от въззивната инстанция в противоречие с това решение, поради което не е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на ответника по касационната жалба Национална агенция за приходите, [населено място] следва да бъдат присъдени поисканите с отговора разноски, съставляващи юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения – в размер на 58 649,61лв /при материален интерес, определен след превалутиране към 11.09.2006 г. – 2 909 980,42 лв./.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 178 /02.02.2011 г. по в. т. д. № 320/2010 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на …., [населено място] сумата 58 649,61 лв. /петдесет и осем хиляди шестстотин четиридесет и девет лева и 0.61 ст./, съставляваща юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: