4
4
Определение по т. д. № 242/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 242/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№581
София, 29.09.2011 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 242 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Н. П. и Г. К. от [населено място], чрез адв. Л. П. срещу въззивно решение № 731/ 04.08.2010 г. по гр. д. № 1988/2009 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД жалбоподателите са осъдени да заплатят на [фирма] по осем хиляди лева всеки един от тях, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД Н. П. е осъден да заплати обезщетение за забава в размер на законната лихва от 920,32 лв. за периода от 02.08.2005г. до 12.07.2006 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост /чл. 281, т. 3 ГПК/.
В приложение към касационната жалба се съдържа изложение на основанията за касационно обжалване по приложно поле на решението, подведени от касатора по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Твърди се, че спорът е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на други съдилища относно съществения, според жалбоподателя, процесуалноправен въпрос за доказателствената тежест в производство по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Касаторите се позовават на решение по арбитражно дело № 153/2000 г. и на Решение № 172/11.03.2003 г. на ОС Бургас; Решение от 18.12.2002 г. на РС Дулово; Решение № 132/24.07.2003 г. на ОС Бургас. Поддържа се, че от значение за развитие на правото е и въпросът за това ”дали в процесния случай се касае до иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД или за иск по чл. 34 от ЗЗД”, т. е. имало значение да се посочи дали ищецът бил правилно определил претенцията си на плоскостта на неоснователното обогатяване.
Ответникът по касационната жалба е изразил становище по отсъствие на основания за допускането и основателността й.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Касаторът сочи кой, според него, е конкретния процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в разрез с практиката на съдилищата.
С постановеното от Софийски апелативен съд решение е прието, че след като с влязло в сила решение е прието, че ответниците по иска /жалбоподателите/ не са придобили собствеността върху прехвърляните от [община] дружествени дялове в [фирма] /поради нищожност на договора за приватизационна продажба и отказ на регистърния съд да впише прехвърлянето/, то и последващият договор за прехвърляне на тези дялове по чл. 129, ал. 2 ТЗ от физическите лица на [фирма] не е породило правното си действие по прехвърляне на дяловете и придобиване на членство, срещу което е заплатена и определената в договора цена, чието връщане е поискано.
В мотивите, в рамките на своята правораздавателна дейност, съдът е обсъдил подробно събраните доказателства, като е обосновал становището си защо счита иска за неоснователно обогатяване за доказан.
Твърденията на касаторите за наличието на противоречива съдебна практика по повод разпределението на доказателствената тежест в производство по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД са изцяло неоснователни. Посочените и представени към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения са постановени по граждански дела, които не са идентични с настоящия спор, а изводите на съдилищата са направени въз основа на конкретни факти и доказателства по делата. Въз основа на тези решения не би могло да се обоснове извод, че визираният по-горе въпрос е намерил във въззивното решение разрешение, което е в разрез с практиката на окръжните и апелативните съдилища. Всъщност доводите на касатора се свеждат до твърдяни и в касационната жалба нарушения на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост, които са основания за касиране, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но сами по себе си не съставляват основания за допускане на касационно обжалване по приложно поле.
Не следва да се обсъжда решението на арбитражния съд, тъй като практиката на тези институции не се включва в понятието съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и основанието по т. 3 ГПК, тъй като правната квалификация на иска се определя от решаващия съд, а не от ищеца и то въз основа на въведените в исковата молба факти и заявения петитум. Всъщност, формираните фактически и правни изводи на въззивния съд са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. Дори и да би могло да се приеме, че е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, то поставеният правен въпрос не съставлява такъв, който допринася едновременно и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определянето на нейното действително съдържание по тълкувателен път, респективно когато се налага изоставянето на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактическия състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитие на правото. Отделно от изложеното, въпросът за приложението на чл. 55, ал.1 ЗЗД и съотношението с двустранната реституция по чл. 34 ЗЗД е предмет на Постановление на Пленума на ВС № 1/1979 г., в което са разяснени и фактическите състави по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като в съдебната практика се е наложило виждането, че при иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да докаже факта на плащането, а ответникът да докаже основанието за задържане на полученото и решаващият съд не се е отклонил от тази практика.
Обсъждането на аргументите на касаторите, касаещи плащането на продажната цена по договора за прехвърляне на дялове е въпрос, който не би могло да се разисква на етапа по допускане на касационно обжалване. Но дори и това да би било възможно, съдържащото се изявление в договора по чл. 129, ал. 2 ТЗ, подписан от страните, с нотариална заверка на подписите, за това че стойността на дружествените дялове е изцяло платена, съставлява своеобразна разписка, т. е. удостоверява твърдяния от ищеца факт.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 731/ 04.08.2010 г. по гр. д. № 1988/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: