5
5
Определение по т. д. № 1114/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 1114/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№293
София, 10.04.2012 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на втори април през две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1114 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от С. И В. – К от [населено място], [община] чрез процесуалния й представител адв. Л. И. срещу въззивно решение № 852/18.05.2011 г. по в. гр. д. № 944 /2010 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение от 15.07.2010 г. по гр. д. №36/2010 г. по описа на Видински окръжен съд, е признато за установено по отношение на С. В., че Застрахователен брокер [фирма], [населено място] има вземане в размер на 32 000 лв., ведно със законната лихва от 20.03.2009 г. на основание запис на заповед от 14.01.2009 г.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
В представеното с жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, приложното поле на касационно обжалване е обосновано с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос, а именно: “имат ли значение каузалните отношения, когато се оспорва вземането, обективирано в запис на заповед и има ли връзка между двете”, в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1270/20.10.1999 г. по гр. д. 564/1999 г.
Алтернативно се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за характера на каузалното правоотношение, основаващо се на трудови взаимоотношения и въпросите за реализиране на имуществената отговорност на работника, като позоваването е бланкетно.
Ответникът по касационната жалба в писмено възражение поддържа недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да приеме по иска с правно основание чл. 422 ГПК, че по отношение на жалбоподателката съществува вземане в полза на ищеца за сумата 32 000 лева, произтичащо от издаден запис на заповед от 14.01.2009 г., е съобразено, че представеният запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, е автентичен – подписан от посочения в съдържанието му издател и е редовен от външна страна. Съдът е изложил съображения, че поради липса на твърдения и доказателства записът на заповед да е издаден с цел обезпечаване на друго каузално правоотношение между страните, основателността на установителния иск относно вземането е обусловена единствено от доказване на формалната редовност на записа на заповед от гледна точка на изискванията по чл. 535 от ТЗ, и на неговата автентичност, оспорена от ответника.
В производството по чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК, съгласно трайно установената съдебна практика, въпросът за необходимостта от изследване на правопораждащите факти на каузалното правоотношение, за обезпечаването изпълнението на което е издаден менителничният ефект, е включен в предмета на спора, но само, ако подобно възражение е било въведено в съдебното производство.
Ищецът /кредитор/ е поддържал с исковата молба, че основание за възникване на вземането е абстрактната сделка – запис на заповед, като известно е, че по отношение на тази едностранна търговска сделка основанието не е елемент от фактическия състав и мотивите на въззивната инстанция в тази насока не се отклоняват от визираната съдебна практика.
Поставеният в изложението въпрос, с който е обоснован достъпът до касационно обжалване, е процесуалноправен и е свързан с пределите на доказване при разглеждане на иск, предявен по чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК /в случая запис на заповед/. Посоченият въпрос, макар и общо формулиран, има принципно значение за производството по чл. 422 ГПК, но произнасянето по същия няма обуславящо значение за изхода на конкретното дело. Преценката на съображенията, с които е мотивиран крайния извод за съществуването на спорното вземане, дава основание да се приеме, че въззивният съд не е отрекъл необходимостта да се изследват правопораждащите вземането факти на плоскостта на каузално правоотношение между страните, по повод на което е издаден менителничния ефект. Аргументите, с които съдът е приел вземането за съществуващо единствено въз основа на доказателствата за автентичност на записа на заповед в качеството му на документ по смисъла на чл. 417, т. 9 ГПК и формалната му редовност, се базират на изразените от страните защитни тези в производството по чл. 422 ГПК.
В исковата молба не се съдържат твърдения на ищеца за връзката между записа на заповед и конкретна каузална сделка, сключена с ответника. Твърдения за каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед, не са релевирани и от ответника в допустимите за това процесуални срокове. Недоказано е останало твърдението на ответницата, че е била принудена за подпише записа на заповед, поради което съдът е счел, че процесният запис на заповед е валиден и е породил задължение за ответницата, като издател и платец да плати на ищеца посочената сума. При тези обстоятелства, изхождайки от релевираното от ищеца основание за възникване на вземането – запис на заповед от 14.01.2009 г., въззивният съд е преценявал основателността на установителния иск само от гледна точка на валидността на менителничната сделка, от която произтича вземането. Обжалваното решение не съдържа произнасяне по въпроса за необходимостта да се изследва връзката между записа на заповед и друга каузална сделка, тъй като по делото не са били въведени своевременно и доказани твърдения в тази насока.
След като поставеният от касатора процесуалноправен въпрос няма обуславящо значение за изхода на правния спор, не е налице същественото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, а това изключва допустимостта на обжалването, независимо от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
За пълнота и прецизност в тази насока е налице и практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, ТК, І отделение, според която в производството по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, кредиторът трябва да установи съществуването на вземането – пораждане на задължение и неговия размер, а длъжникът да изчерпи и докаже своите лични възражения. Прието е, че при възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдяните от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си последици. Предметът на доказване по установителния иск по чл. 422 ГПК, във връзка със задължение по записа на заповед, следва да се изведе от естеството на възражението на длъжника, като защитно средство срещу твърдяната материалноправна незаконосъобразност на съответния документ. В този смисъл, освен посоченото по-горе решение на настоящия състав е служебно известно и Решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г. ВКС. Отделно от това, с Решение № 108/22.07.2011 г. по т. д. № 813/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. е отговорено и на въпроса за това, може ли и в кои случаи, да бъде уважен предявеният от ремитента установителен иск без да има породено каузално правоотношение между страните по ефекта. Затова неотносимо е позоваването на Решение № 1270/20.10.1999 г. на ВКС, тъй като по сходен въпрос е налице практика по реда на чл. 290 ГПК. Преценявайки института на заповедното производство, който е сравнително нов за нашето право, както и съдебната практика по поставения въпрос – за предмета и обсега на доказване по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземането /Решение № 149/25.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, ТК, първо отделение по реда на чл. 290 ГПК и Решение № 103/24.06.2009 г. по т. д. № 717/2008 г. ВКС, ТК , не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последните намират приложение в случаите, когато релевантната правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
Не следва да се присъждат разноски в полза на ответника по касационната жалба, макар и своевременно да е заявено искане, тъй като с отговора на касационната жалба не са представени доказателства за това, че такива са направени от страната.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 852/18.05.2011 г. по в. гр. д. № 944 /2010 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: