5
5
Определение по т. д. № 1125/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. №1125/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№353
София, 07.05.2012 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на девети април през две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1125 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от И. Д. Д., [населено място] срещу въззивно решение от 30.05.2011 г. по гр. д. №7719/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ въззивен състав, с което е обезсилено решение от 12.01.2010 г. по гр. д. № 11111/2009 г. на Софийски районен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на жалбоподателя на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД сумата 10 000 евро, представляваща дадено от последния капаро по сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, и в тази част е постановено връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а по отношение претенцията за неустойка, поради разваляне на договора, след отмяна на първоинстанционното решение в тази му част, искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 2 000 лв. е бил отхвърлен.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушения на материалния закон и необоснованост.
В изложение, жалбоподателят е обосновал допускането на касационно обжалване на атакуваното решение с твърдението, че според него, съществените въпроси от значение за спора са свързани с двете части на въззивното решение – за процедирането на въззивния съд при констатация за неправилно определена правна квалификация от първата инстанция при правилно установени фактически обстоятелства и при обсъдени доводи на страните и за възможността за претендиране на неустойка по развален договор. Посочва се, че разрешаването на този първи въпрос е в противоречие с решение № 941/30.12.2009 г. по гр. д. №1673/2008 г., ІІІ г. о.; решение № 577/21.06.2000 г. по гр. д. №1793/99 г. на ІV г.о. и решение № 548/04.06.2009 г. по гр. д. № 1364/2008 г. на І г. о., а по втория въпрос с решение № 1901/23.08.1965 г.; решение № 34/22.02.1999 г. по гр. д. № 291/1998 г. и решение № 48/30.06.1986 г. по гр. д. № 18/86 г.
Ответникът по касационната жалба не взема становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, ТК намира, че касационно обжалване не следва да се допусне.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол е необходимо разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос да е обусловил правните изводи по предмета на спора. В случая, поставените макар и твърде общо правни въпроси, би могло да се счетат за значими за изхода на делото по смисъла на ал. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото решаващата воля на съда във връзка с определяне на правната квалификация и от тук на приложимото материално право, са пряко свързани с въведените в исковата молба твърдения от ищеца по отношение на първия от исковете, а също така и по въпроса за възможността да се претендира неустойка, след като договорът между страните е развален.
Недоказано е обаче основанието за достъп до касационно обжалване по т. 2 на чл. 280 ГПК, предвид приложената съдебна практика, която е неотносима към конкретния правен казус. Въззивния съд е счел, че първоинстанционният съд, като е квалифицирал иска по чл. 93 ЗЗД, вместо по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е нарушил диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като не само е дал неправилна правна квалификация, която би могло да се поправи от въззивния съд, но не е разгледал и всички правнорелевантни факти, съобразно въведените обстоятелства в исковата молба и петитума, и не е тълкувал договора, съобразно действителната воля на страните. Следвало е да се даде отговор на въпроса, дали уговореното в раздел ІІ, т. 1 и т. 2 има характер на задатък по смисъла на чл. 93, ал. 2 ЗЗД или посочената сума съставлява платена част от продажната цена, която се заплаща от страната, която се откаже от договора, на другата страна, без отказът от договора да е обвързан от неизпълнение на задължение на страната. Т. е. в случая не става дума само за неправилно определено приложение на конкретна материалноправна норма, свързана с преценка на правното основание на иска, а и за разглеждане на въведени с исковата молба релевантни за предявения иск факти и обстоятелства, и за преценка приложимост на отделните договорни норми, тълкувани съгласно чл. 20 ЗЗД.
В тази връзка в мотивите на ТР№1/2011г. на ОСГТК е даден отговор на поставения въпрос, като е дефинирано, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият състав е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение дадената от съда правна квалификация на исковата претенция , с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му.
Част от приложената от жалбоподателя практика е сходна с предмета на тълкувателното решение, свързана е с неправилно определена правна квалификация /чл. 59 вместо чл. 55, ал. 1 ЗЗД/, но при подобна хипотеза искът е бил разгледан изцяло на плоскостта на неоснователното обогатяване, и става дума за неправилно определяне на приложимата норма от този институт, докато процесният случай не е идентичен.
По отношение на втория правен въпрос, в действителност формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, на анализ на конкретните уговорки в договора, и на преценка за преустановяване на твърдяната договорна връзка, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. Дори и да се приеме, че е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, поставеният въпрос не е намерил разрешение, различно от практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която е цитирана във въззивното решение. В случая, жалбоподателят не е доказал отклонение от практика на ВКС, нито въззивният съд е дал различно правно разрешение, свързано с претендиране на неустойка при развален договор. Изброените съдебни актове на ВКС от 1965 г., 1986 г. и 1999 г. са постановени при други фактически обстоятелства и конкретни договорни уговорки по отношение на предвидена неустойка и не доказват отклонение от практиката в тази насока.
Поддържаното от касатора основание за достъп до касационен контрол по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е мотивирано и затова не се дължи произнасяне по него. В същото време, съгласно постановките в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитие на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване и затова е недопустимо позоваването само на част от него.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение от 30.05.2011 г. по гр. д. №7719/2010 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: