4
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
София, 09.07.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на четвърти юли през две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: Таня Райковска
Членове: Дария Проданова
Тотка Калчева
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 576 по описа за 2011 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу Решение № 129 от 17.03.2011 год. по гр.д.№ 904/2010 год. на Пловдивския апелативен съд. С него е отменено Решение № 47 от 21.05.2010 год. по гр.д.№ 119/2009 год. на Пазарджишкия окръжен съд в обжалваната му част. С нея е бил отхвърлен предявеният от [фирма] [населено място] срещу [фирма] иск с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД за два недвижими имота – апартаменти в секция „А” на сграда, находяща се в [населено място], построена в УПИ ХХІ-3182 по плана на града. Като е счел иска по отношение на тях за основателен, въззивният съд е обявил за окончателен, сключеният на 18.10.2006 год. предварителен договор за покупко-продажба (съчетан с договор за изработка) на недвижими имоти, представляващи апартаменти № 28 и № 36 в секция „А” на монолитна жилищна сграда, находяща се в [населено място]. Въззивният съд е приел за основателен и обективно съединеният иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД, предявен при условията на частичност за сумата 51000 лв., поради което е ангажирал отговорността на [фирма] за плащането и, ведно със законната лихва и разноски.
В т.нар. „Допълнение към касационната жалба”, имащо характер на изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК [фирма] се е позовал на два процесуалноправни и пет материалноправни въпроса. В изложението съдържа позоваване на всички хипотези за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.1 ГПК. Процесуалноправните въпроси са формулирани така: 1./ Следва ли въззивната жалба задължително указание в какво се състои порочността на атакувания съдебен акт и следва ли въззивния съд да се произнесе по направеното възражение за нередовност; 2./ Следва ли решаващият съд в случай, че постановява съдебен акт с който се прехвърлят вещни права, да се произнесе по наличието на предпоставките за вписване на собствеността, като тази преценка следва ли да включва преценка на съда по приложението на чл.6 П.. Първият от въпросите се свързва с основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, а вторият – с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
При позоваването на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС не е посочена. Не е посочена и съдебна практика, съобразно критериите на т.3 на същото Тълкувателно решение, обуславяща прилагането на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Ще следва да се отбележи и това, че първият от въпросите всъщност съставлява твърдение за нарушение по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради нарушение на процесуалния закон от страна на въззивния съд при преценката на редовността на въззивната жалба. Вторият от въпросите (съобразно препращането към касационната жалба) е свързан с индивидуализацията на имотите по предварителния договор, като тезата на [фирма] е, че преценката на П. досежно индивидуализацията е противоречие с изискванията на чл.6 П.. за идентификацията на имотите. Практиката на ВКС (вкл. приложените от [фирма] определения по чл.274 ал.3 и чл.274 ал.2 ГПК на ІІ г.о. и на І г.о.) не въвежда единни критерии за индивидуализация на предмета на предварителния договор. Степента на конкретност и определяемост се преценява във всеки конкретен случай с оглед както съдържанието на всеки отделен договор, така и съпътстващите го други документи. Дали преценката на съдилищата досежно индивидуализацията е правилна или не, е въпрос по съществото на спора. Това, коя индивидуализация съдът е приел за достатъчна, не съставлява значим правен въпрос по който П. да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Няма как по тълкувателен път да се въведат единни критерии с оглед развитието на правото и точното прилагане на закона.
Въпросите, посочени като материалноправни, касаторът е формулирал така: „1./ Следва ли конкретните имоти, до които са отнесени актовете и които подлежат на вписване, в това число и въззивното решение, да съдържат описание на границите на присъдените конкретни имоти; 2./ Следва ли, ако и в случай, че недвижимият имот, предмет на делото се намира в район с одобрена кадастрална карта, вписването на съдебните актове да бъде извършено по характеристиката на тази карта; 3./ Какъв е правният смисъл на понятието „предоставяне на строителство” и какви права и задължения възникват за страните по договор за предоставяне на строителство, срещу задължение за довършването му и прехвърляне на собственост; 4./ Относно изправността на купувача по предварителен договор, който твърди, че е изпълнил задължението си за първоначална вноска посредством предоставяне на строителство; 5./ Какъв е правния смисъл на задължението за сключване на нотариален акт за продажба и може ли да бъде договорена неустойка за неизпълнение на подобно задължение?”.
По отношение на четири от тях не се съдържа конкретизация на основанието по чл.280 ал.1 ГПК. Такова основание – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, се сочи само за третия от изброените въпроси.
Първият и вторият от тези въпроси до голяма степен се припокриват с единия от квалифицираните като процесуално правни въпроси, преценката на които съставът изложи по-горе. Ще следва да се отбележи и това, че вторият от тях касае по-скоро охранителната дейност по вписването, а не правораздавателната дейност на съда. По повод отказа на съдията по вписванията е постановено и Определение № 410/2008 год. по ч.гр.д.№ 1899/2008 год. на ІІІ г.о. на което се позовава касаторът.
Петият от посочените въпроси е неясен, а и не е възможно, чрез задължителна съдебна практика да се унифицират случаите при които съдоговорителите могат да уговарят неустойка. Четвъртият въпрос не съставлява значим правен въпрос, съобразно критериите на т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, а е и свързан с доказаността на конкретни факти по спора.
Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по отношение на третия въпрос. Спорно между страните по делото е било дали сключеният между тях договор съдържа белезите на предварителен такъв, съчетан с договор за изработка, подвид „строителство” и по отношение на кои обекти са възникнали задълженията по него. Съставът на апелативния съд е счел, че действително е налице предварителен договор, прехвърлителят е неизправен по него, поради което е уважил иска по чл.19 ал.3 ЗЗД, като е мотивирал становището си както относно характеристиката на договора, така и относно изпълнението му и действията на прехвърлителя, който е отчуждил имотите в полза на третото лице Д. З. след вписването на възбрана. Дали крайните му изводи са правилни или не е въпрос по съществото на спора. И в двата случая самостоятелното тълкуване на правния смисъл на понятието „предоставяне на строителство” (съобразно квалифицията на част от обема на престацията на едната от страните по договора) не обуславя изхода на спора.
В изложението се съдържат доводи и твърдения по съществото на спора, които нямат отношение към критериите по чл.280 ал.1 ГПК, като ще следва да се отбележи, че такова отношение нямат и саркастичните коментари относно докладчика по делото на П..
С отговора по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация е поискал присъждането на разноски, но доказателства за направени такива пред ВКС не са представени.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 129 от 17.03.2011 год. по гр.д.№ 904/2010 год. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.