4
4
Определение по т. д. № 608/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 608/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№810
София, 28.12.2011 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 608 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място], в ликвидация, срещу въззивно решение № 43/11.02.2011 г. по в. т. д. № 145/2010 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 96/19.07.2010г. на Плевенски окръжен съд, с което са уважени обективно и субективно съединените исковете на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] с правно основание чл. 345, ал. 1 ТЗ – съответно за връщане на вещите, след като е изтекъл срока на договора за лизинг, както и за заплащане на обезщетение за ползването им след преустановяване на договорната връзка.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въвеждат се оплаквания и за неправилно приложение на материалния закон.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, свързан с направено искане по чл. 183 ГПК за първи път пред въззивния съд и връзката между този текст и чл. 133 ГПК, както и правния въпрос за упражняването на право на изкупуване на лизинговата вещ, позовавайки се на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Като съдебна практика е приложено Решение № 362/ 15.07.2010 г. по гр. д. № 536/2010 г. на второ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] не взема отношение по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
По поставените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси, макар и неточно формулирани, дори и да се приеме, че съставляват правни въпроси от значение за крайния изход на правния спор, то по отношение на същите не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по т. 1 на чл. 280 ГПК. Действително разпоредбата на чл. 183 ГПК допуска представянето на писмено доказателство в заверен от страната препис. При поискване от участваща в процеса страна, е установено задължение за представяне оригинала на документа. Този текст е въведен, за да може да се събере необходимия за делото фактически и доказателствен материал, като преценката за приложение на нормата е предоставена на решаващия съд без времево ограничение.
Наистина страната дължи съдействие на съда при дирене на истината, но преценката дали да задължи страната да представи документа е предоставена на съда, пред когото е направено искането, разбира се при съобразяване и на защитните тези на тази страна, включително и съобразявайки преклузиите по чл. 133 ГПК.
След като в отговора на исковата молба ответникът не е въвел твърдение за несъществуване на договорите за лизинг от 24.03.2005 г., въз основа на които се иска предаване на лизинговите вещи, напротив той се е позовал на тези договори, като е твърдял, че е предложил на ищеца изкупуване на лизинговите вещи с нотариална покана, нито е оспорил съдържанието на договорите, или автентичността им, нито е въвел твърдения за грешка в съдържанието на приемо-предавателните протоколи за лизинговите автобуси, чието връщане се иска, то дори и съдът да бе приложил чл. 183 ГПК, евентуалното непредставяне на договорите в оригинал пред въззивната инстанция не би имало вложеното от закона значение, тъй като страните не са спорили, че между тях са съществували валидни договори за лизинг, които са изпълнявали, както и че индивидуализираните лизингови автобуси са били предадени на лизингополучателя, нито, че в процесните договори за лизинг се съдържат точни и ясни правила за изкупуване на вещите, и срокове за упражняване на правата по договорите.
Тези обстоятелства не са били спорни, предвид отговора пред първата инстанция на ответника /л. 82/ и позицията на процесуалния пълномощник пред въззивния съд – протокол от с. з. и писмена защита /по отношение връщане на лизинговите вещи/. Въззивният съд за прецизност се е позовал на извършена от него служебна справка и е установил, че между страните се водят и други търговски дела с цитирани от него номера, по които има постановени съдебни актове въз връзка с претенции за незаплатени лизингови вноски по същите лизингови договори от 24.03.2005 г., както и че тези искания на лизингодателя са уважени, при това се е позовал, че в съдебните актове е прието, че представените по делата лизингови договори с дата 28.03.2005 г. са недействителни на осн. чл. 43 от ЗОП, като сключени след договорите за лизинг от 24.03.2005 г.
Изложеното дава основание да се приеме, че по поставения процесуалноправен въпрос не е дадено от въззивната инстанция разрешение, различно от визираното в решението на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, тъй като хипотезите, при които е поискано прилагане на чл. 183 и последиците от прилагането /неприлагането са различни при двата разглеждани случая.
Не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по отношение на въпроса относно „наличието или липсата на упражнено право на изкупуване на лизингова вещ”. Така поставен този въпрос предполага обсъждане на въведени фактически твърдения, преценка на конкретните доказателства, събрани в рамките на съдебното производство и в частност, анализ на конкретни договорни клаузи. Правната уредба на договора за лизинг включва и възможността по време на договора и след изтичането му лизингополучателят да придобие вещта /чл. 342, ал. 3 ТЗ/. А въпрос на конкретни договорки между страните по договора за лизинг е конкретният начин на това придобиване – срокове, условия, стойност и пр. Нормата на чл. 342, ал. 3 ТЗ е диспозитивна и не се налага разясняването й посредством механизмите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Дали е упражнено надлежно едно право от страна по договора е свързано с преценка на конкретните факти и събраните доказателства по делото, а подобна проверка би могла да се извърши от ВКС едва след допускане на касационно обжалване, но не и при селекцията по допустимост на касационните жалби.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 43/11.02.2011 г. по в. т. д. № 145/2010 г. на Великотърновски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: