5
5
Определение по т. д. № 663/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 663/11 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№22
София, 16.01.2012 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на пети декември през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 663 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпили касационни жалби от Й. П. С. от [населено място] и от [фирма], [населено място] против въззивно решение № 912/ 29.11. 2010 г. по в. гр. д. № 1904/2009 г. на Софийски апелативен съд. С последното е отменено първоинстанционното решение № 31/20.10.2008 г. по гр. д. № 2178/2004 г. на СГС в отхвърлителната му част за разликата от 4 690 лв. до 8 690 лв. и застрахователното дружество е осъдено да заплати на Й. П. на основание чл. 399, ал. 1 ТЗ /отм./ допълнително 4 690 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка “Каско МПС” на лек автомобил марка ”Мерцедес” с рег. [рег.номер на МПС] , сключен със застрахователна полица № 023932/26.02.2000 г. за застрахователно събитие “кражба”, настъпило на 17.05.2001 г., както и в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение.
В касационната жалба на Й. П. С. срещу тази част от въззивното решение, с която е отхвърлен предявения иск над уважения размер от 8 690 лв. се инвокират оплаквания за необоснованост на съдебния акт, като се въвежда твърдението, че съдът неправилно е приел, че откраднатият автомобил не бил лична собственост на ищеца, както и че в производството по чл. 399 ТЗ /отм./ не би могло да се оборва презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК /отм./
В изложението си жалбоподателят е посочил, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК ”досежно приложението на чл. 19, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 СК /отм./ по отношение на процесния лек автомобил и правото на получаване на пълния размер на застрахователното обезщетение на основание настъпило застрахователно събитие”, като се твърди, че същият е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В касационната жалба на [фирма], [населено място] се изброяват аргументи за неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението си, съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е посочил, че става въпрос “за материалноправни въпроси”, които е формулирал така: “Въпросът относно допустимостта, основателността на претенциите, въз основа на частно-правна сделка – доброволна застраховка “Каско МПС” и прилагането на санкциониращите клаузи, уговорени между страните, които съгласно чл. 20а от ЗЗД следва да се третират като закон между тях“ и “правното тълкуване за погасителната давност при предявяване на частични искове по отношение на остатъка от претенцията”.
Посочва се, че жалбоподателят споделя изложеното в решение № 610/09.12.2008 г. на ВКС, ТК, І т. отд.; решение № 22/14.07.2010 г. на ВКС, ТК, І т. отд. и решение № 1461/06.09.2009 г. на Пловдивски районен съд, както и “че произнасянето на ВКС по повдигнатите правни въпроси ще допринесе до отстраняване на непълноти и неясноти в правната уредба, касаеща допринасянето на настъпване на вредоносния резултат и до точното прилагане на закона”.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са подадени в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК от надлежни страни в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и са процесуално допустими, а с оглед изложените от касаторите основания, предвид данните по делото, касационното обжалване е недопустимо на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и т. 3 ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 година на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол е необходимо разрешеният от въззивния съд материалноправен въпрос да е обусловил правните изводи по предмета на спора.
В случая, посоченият от жалбоподателя Й. С. материалноправен въпрос “досежно приложението на чл. 19, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 СК /отм./ по отношение на процесния лек автомобил и правото на получаване на пълния размер на дължимото обезщетение при настъпило застрахователно събитие” не би могло да обоснове наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната не е посочила правния въпрос от значение за изхода на делото, който е задължена не само да отрази точно, но и да мотивира в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Цитираните от касатора две решения на ВС и ВКС от 1989 година и от 2008 г. съдържат произнасяне по отношение на приноса на единия съпруг по отношение на имуществото придобито по време на брака, но разрешението, което е дадено в тези съдебни актове се отнася до приложението на действалите към момента правни норми на СК, докато в процесния случай съдът е счел, че не би могъл да преценява аргументи и доказателства, свързани с оборване на законова презумпция поради факта, че в производството по делото, свързано с искане за присъждане на застрахователно обезщетение не участва и другия съпруг, притежаващ Ѕ от процесния автомобил. Позоваването на съдебна практика по граждански дела, в това число и по делбени дела е неотносимо, предвид особеностите на тези съдебни производства и исковото производство по чл. 399, ал. 1 ТЗ /отм./, инициирано от касатора /ищец/ още повече, че от последния е зависело и конституирането на страните в производството.
Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на жалбата на [фирма], тъй като в изложението не са формулирани конкретни правни въпроси, нито е мотивирана някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Създаването на предпоставки от самия апелативен съд въпросите относно давността и приложимостта на чл. 20а ЗЗД да бъдат разрешени в противоречие с практиката на ВКС не съставлява правен въпрос, нито би могло от такава обща формулировка да се приеме и извлече въпрос, който да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Тълкуването на погасителната давност при предявяването на частични искове също не съставлява правен въпрос, тъй като не е разяснено в какъв аспект тълкуването не е съобразено с чл. 20 ЗЗД, нито дали въззивната инстанция е възприела даденото по реда на чл. 290 ГПК правно разрешение в решение № 610/09.12.2008 г. или решение № 22/14.07.2010 г. на ВКС. Тези две решения са задължителни за въззивния съд, но те не съдържат произнасяне по едни и същи фактически обстоятелства, в това число и процесуални действия на страните. Отделно от това, в решение № 22/14.07.2010 г. изрично е маркирано, че приетото с решение № 610/09.12.2008 г. правно разрешение не би могло да се приложи към хипотезата, разглеждана в конкретния случай.
Като общо е било посочено, че счита, че основният въпрос е за правното тълкуване на погасителната давност при предявяване на частични искове, жалбоподателят не е изложил конкретен правен въпрос, нито е посочил връзката евентуално на този въпрос с приетите от апелативния съд правни разрешения. Защото противоречието трябва да бъде не между решенията, а между правните разрешения в обжалваното решение и задължителната съдебна практика на ВКС по определен правен въпрос, на който се позовава страната.
След като е налице и задължителна съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, касаторът е следвало да формулира общото основание за допускане на касационно обжалване и да обоснове приложението на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а не с общи фрази да се позовава на т. 3 на чл. 280 ГПК.
Позоваването на решение на районен съд не би могло да се зачете, тъй като няма данни цитираното решение да е влязло в сила, поради което същото не формира съдебна практика.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 912/ 29.11. 2010 г. по в. гр. д. № 1904/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: