5
5
Определение по т. д. № 1547/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. №1547/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
София, 11.02.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1547 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Д. И. С. чрез адв. Н. К. срещу въззивно решение № 233/31.01.2014 г. по гр. д. № 1196 /2013 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 45 от 25.02.2013 г. по гр. д. № 176/2012 г. на Асеновградски районен съд, с което е признато за установено, че жалбоподателят дължи на Д. З. Б. сумата 12200 лв. по запис на заповед, издаден на 17.11.2008 г., ведно със законната лихва от датата на издаване на изпълнителния лист до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение № 1063/ 08.11.2011 г. по ч. гр. д. № 2043/2011 г. на А., както и разноски за производството по иска с правно основание по чл. 422 ГПК.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон.
Касаторът, след указания е представил молба – изложение за допускане на касационно обжалване, в което е визиран чл. 280, ал. 1 ГПК без позоваване на конкретно основание, цитирана и обсъждана е практика на ВКС по чл. 290 ГПК и две решения на Русенски районен съд /невлезли в сила/, съдържащи преценка по правни казуси по чл. 422 ГПК.
Ответникът Д. Б., чрез адв. Н. К., оспорва касационната жалба, а във връзка с молбата – изложение поддържа, че същото не отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като няма формулиран конкретен въпрос.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Съгласно действащата процесуална уредба на касационното производство като факултативно, достъпът до касационен контрол задължително предпоставя наличие на дадено от въззивния съд с обжалвания съдебен акт разрешение на специфичен и значим за изхода на конкретния правен спор материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от лимитативно посочените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания. Следователно, касае се до такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, който следва не само да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но и именно като такъв, да попада в някоя от изчерпателно изброените хипотези на чл. 280 ГПК.
С оглед на изложеното и предвид изричната норма на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в тежест на касатора е вменено формулирането на конкретния специфичен за всяко дело правен въпрос – т. е. водещата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Не би могло по съображения, изведени от основните принципи на гражданския процес – диспозитивното начало и принципа на равенство на страните в процеса, касационният съд сам да формулира правния въпрос, предвид и бланкетното посочване от жалбоподателя на отделни законови текстове и общо позоваване за тяхното приложение.
В конкретния случай, в изложението липсва конкретен правен въпрос, по отношение на който да се преценяват допълнителните основания за допускане на касационно обжалване. Дори и да се приеме, че общите фрази в молбата – ”Ответникът не дължи суми по записа на заповед, нито дължи пари. Запис на заповед е абстрактна сделка, но се сключва между страните каузална сделка. Необходимо е да има и да се изследва от съда наличието на връзка между каузалното и менителнично правоотношение”, биха могли да се обобщят в един правен въпрос, за това какъв е предметът на делото по чл. 422 ГПК, когато в исковата молба кредиторът се позовава за дължимост на определена сума пари по запис на заповед, и необходимо ли е да се установява винаги каузално правоотношение, то по него не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В конкретния случай, ищецът /кредитор/ в исковата молба по чл. 422 ГПК се е позовал на подписан от ответника запис на заповед, въз основа на който е издадена и заповед за изпълнение по вече цитираното ч. гр. д. Ответникът в писмения си отговор е оспорил дължимостта на целия размер, като е признал, че дължи само сумата 1750 лева и е поискал назначаване на експертиза, която да установи, че записът на заповед не е бил подписан от него. Пред инстанциите по съществото на спора са назначавани множество графологични експертизи – единична, повторна, от двама експерти, тройна експертиза. С изключение на първото, останалите експертни заключения сочат, че подписът под записа на заповед е на ответника, т. е. записът на заповед е автентичен.
По отношение на представената декларация, в която се твърди, че сумата от 12 200 лв. е получена от ответника, също е установено, че подписът на длъжника е автентичен. Въззивният съд е обосновал в обжалвания съдебен акт защо дава вяра на експертните заключения – повторна, двойна и тройна почеркова експертиза, и е счел, че не следва да се обсъжда като преклудирано въведено с жалбата пред въззивната инстанция правопогасяващо възражение за недължимост, поради отсъствие на каузално правоотношение.
Изводите на въззивната инстанция не са в противоречие с даденото от ВКС по пътя на тълкувателната му дейност, правно разрешение в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземане по редовен от външна страна менителничен ефект. В случая е установено в рамките на производството, че записът на заповед е автентичен и така е опровергана тезата за отсъствие на един от реквизитите.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, като вземането по него произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. След като в настоящата хипотеза е прието, че записът на заповед е редовен , при направено в рамките на инстанционното производство общо оспорване от длъжника, при непосочено от ищеца каузално правоотношение, съдът не е бил задължен да установява съществуване на подобна връзка, още повече, че ищецът е представил и документ, с който е удостоверил, че ответникът е получил сумата 12 200 лв. и неговата автентичност също е потвърдена. Ако ответникът е считал, че е съществувало каузално правоотношение е следвало да го въведе с отговора на исковата молба, в негова тежест е било задължението за доказване на фактите, на които се основават твърденията и възраженията му.
По изложените съображения настоящият състав намира, че при отсъствие на формулиран конкретен правен въпрос и при наличие на дадени правни разрешения с Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не следва да се обсъжда цитираната в молбата съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 233/31.01.2014 г. по гр.д. № 1196 /2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: