6
6
Определение по т. д. № 246/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 246/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 883
София, 20.11.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 246 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [община], представлявана от кмета Р. Я., срещу въззивно решение № 108/07.11.2013 г. по гр. д. №587/2013 г. на Пернишки окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 34/09.05.2013 г. по гр. д. № 10085/2012 г. на Районен съд, [населено място]. С последното, жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 17174,43 лв., представляваща възнаграждение по договор от 10.09.2009 г., сключен между общината, в качеството й на възложител и едноличния търговец, в качеството му на изпълнител, за извършване на строително ремонтни дейности, за които е издадена фактура № [ЕГН]/ 03.11.2010 г., за сумата 2725,97 лв., лихва за забава върху главницата за посочения в решението период, като е отхвърлил предявеният от Общината насрещен иск за връщане на сумата 3500 лв. от едноличния търговец като недължимо платена, ведно с претендираната лихва за забава, както и предявения срещу третото лице – помагач Министерство на труда и социалната политика обратен иск за заплащане на сумата 17 174,43 лв., представляваща неполучена сума за извършени СМР по фактура № 00000000368/03.12.2010 г., ведно с обезщетение за забава в размер на 2725,97 лв. за посочения период от време и за законна лихва.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 266 ЗЗД, Окръжен съд, [населено място] е приел, че страните са били обвързани валидно от договор с дата 10.09.2009 г., съгласно който ищецът –Едноличен търговец е изпълнил задължението си за извършване на строително-ремонтни дейности в конкретния обект – ЦДГ ”Миньорче”, извършената работа е била приета без възражения, за което е издадена и фактура № [ЕГН]/03.11.2010 г. за сумата 20 674,43 лв. с ДДС, както и че общината, в качеството си на възложител е изплатила част от сумата – 3 500лв., и са останали неразплатени 17174,43 лв.
По повод възражения от страна на [община] за това, че не притежава пасивна легитимация по иска, предвид уговаряне на финансиране на проекта по Споразумение за финансиране на микроепроект № 1832/24.04.2009 г., и че легитимиран е Социално-инвестиционният фонд, който обаче преустановил действието си въз основа на законова отмяна на нормативната уредба от 23.03.2010 г., въззивният съд е посочил, че правоотношението между спечелилия обществената поръчка едноличен търговец и общината по силата на договора от 10.09.2009 г., по който се претендира неизпълнение и заплащане на свършена работа, е различно от това между общината и Социално-инвестиционния фонд, оформено в Споразумение от 24.04.2009 г. Същото не е подписано от едноличния търговец и не го обвързва. По изложените в обжалваното въззивно решение подробни съображения, свързани с договорното правоотношение между страните, правата и задълженията им, и изпълнението им, ПОС е приел, че извършеното частично плащане по фактурата не се явява извършено без основание, и поради това е отхвърлил насрещния иск за сумата 3 500 лв., а по отношение на обратния иск е счетено, че с изплащането на сумата 17174,43 лв. на едноличния търговец общината няма да плати чуждо задължение по договора от 10.09.2009 г., а свое такова, в качеството на възложител на договорените СМР.
При това, съдът е коментирал и факта, че Социално-инвестиционният фонд е изплатил целия дължим от него по Споразумението дял във финансирането на ремонта на общинската детска градина, което не е било сторено от общината.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с твърдението, че с атакуваното решение съдът „се е произнесъл необосновано или не се е произнесъл„ по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Какъв е обема на задълженията и границите на отговорността на един инвестиционен фонд /какъвто е бил Социално-инвестиционния фонд/, създаден в структурата на едно министерство, спрямо причинените от този фонд и Министерството /Министерство на труда и социалната политика/ имуществени и неимуществени вреди на трети лица?; 2/ При какви условия фондът като обособена сметка изплаща задължения към съответния изпълнител?; 3/В какъв срок фондът следва да изплати поетите от него задължения и съставлява ли прекратяването на фонда основание за неизплащане на вземанията?; 4/ Какви са отговорностите на принципала на фонда /Министерството/ при прекратяване на фонда по отношение на поетите задължения?; 5/Каква е договорната отговорност на местната структура /Общината/ при прекратяване дейността на фонда”?
По отношение на тези въпроси жалбоподателят счита, че липсва съдебна практика и сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Отделно се визира и основание по т. 1 на чл. 280 ГПК като се маркира правен въпрос – произнасяне по непредявен иск, предвид практиката на ВКС по иск с правно основание чл. 55 и сл. ЗЗД.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението.
В случая по отношение на първата група въпроси, които са свързани – общо пет на брой, обхващащи функционирането, правата и задълженията на Социално-инвестиционния фонд, отговорностите за причинени на трети лица вреди и пр. не би могло да се приеме, че е доказана основната предпоставка за допускане на касационно обжалване. Отделно от изложеното, на тези въпроси е дадено, както законодателно разрешение /Закон за Социално-инвестиционния фонд, ДВ, бр. 33/2001 г., отменен ДВ, бр. 22/2010 г. в сила от 23.03.2010 г./, така уредба и в приложеното по делото Споразумение относно конкретни договорености, но същите обвързват единствено сключилите го, но не и третите лица – в случая едноличният търговец, който черпи права и поема задължения от сключен договор за изработка по силата единствено на конкретни договорености. Проверката за правилността на изводите на въззивния съд по повод релевантния за правния спор факт – изпълнение на договор от 10.09.2009 г. и за съдържанието на Споразумението би могло да се осъществи едва във фазата, свързана с проверка правилността на обжалвания съдебен акт.
Формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Дори и да се приеме, че е налице водещата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът не е обосновал останалите изисквания, за да се приеме че е налице основанието по т. 3 на чл. 280 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото. Единственото твърдение, че отсъства съдебна практика не може да обоснове извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
По отношение на т. 2 от изложението – липсва формулиран правен въпрос, като са изложени оплаквания за произнасяне по непредявен иск, тъй като „искът бил предявен на облигационно основание, каквото в случая не било налице”. Подходът на касатора е свързан с твърдението му, че общината нямала облигационни задължения с изпълнителя – едноличния търговец по сключения договор, тъй като задължението за плащане било на Социално-инвестиционния фонд. Релевантото за случая е въведеното от ищеца твърдение в исковата молба за наличие на договор и за неговото неизпълнение и именно по такъв предмет на делото се е произнесъл и решаващият съд, като е уважил иска на договорно основание и е отхвърлил насрещната претенция, основана на чл. 55 ЗЗД за връщане на част от платената сума по договора. Приложената съдебна практика е относима, но с Решение № 673/29.09.2009 г. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК е коментиран въпросът за направено разграничение на основанията по чл. 55 ЗЗД и общия текст на иска по чл. 59 ЗЗД, както и заявената претенция на страната, основана на договор за наем, и е прието, че възприемането на друга правна квалификация на иска не може да обоснове като последица приложението на чл. 209, ал. 1 ГПК. С решение № 1724/15.11.2002 г. на ВКС е прието, че поддържаната от ищеца правна квалификация не ангажира съда, който е длъжен да определи правното основание на иска, но в настоящото производство отсъстват подобни данни, нито са били предмет на обжалване и коментар от страните и съда.
Неотносимо е определение № 10/12.01.2012 г. на ВКС, ТК тъй като е постановено в производство по чл. 288 ГПК и същото не формира съдебна практика по смисъла на т. 1 и 2 на визирания текст, свързан с обосноваване на касационно обжалване.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 108/07.11.2013 г. по гр. д. №587/2013 г. на Пернишки окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: