6
6
Определение по т. д. № 1883/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. №1883/14 на ВКС, ТК, І-во отд. P. 1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 220
София, 26.03.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1883 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от У. Г. от [населено място] чрез адв. К. Коцопулос срещу въззивно решение № 2457/30.12.2013 г. по т. д. № 3083/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение на Окръжен съд, [населено място] от 31.05.2013 г. по т. д. № 43/2013 г., и е постановено друго решение, с което искът с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК, предявен от жалбоподателят срещу [фирма], със седалище, [населено място], [община] е отхвърлен.
В касационната жалба са развити подробни съображения за порочност на обжалваното решение, поради неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според жалбоподателя, искът по чл. 517, ал. 4 ГПК може да бъде отхвърлен единствено, ако в производството бъде доказано, че вземането на взискателя е удовлетворено. Счита за неправилни изводите на Софийски апелативен съд, че ищецът няма качеството на взискател в изпълнителното производство, тъй като, според жалбоподателя, длъжникът бил уведомен за извършена цесия посредством уведомлението, изпратено от съдебен изпълнител на 23.10.2012 г. Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с два, макар и общо поставени въпроса, първият от които е за елементите от фактическия състав на прекратяване на търговско дружество по реда на чл. 517, ал. 4 ГПК с посочено основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и вторият, формулиран така: ”дали е допустимо при започнало изпълнително производство цедентът да овласти съдебния изпълнител да уведоми длъжника за извършената цесия на вземането, респ. за замяната на взискателя” – сочи се, като основание т. 3 на чл. 280 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не взема становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел, че ищецът не притежава качеството на взискател по изпълнителното производство, тъй като цесията на вземането по записа на заповед от 12.12.2006 г., въз основа на който е издаден на осн. чл. 237, б. ”е” ГПК изпълнителния лист от 19.02.2007 г. от Софийски районен съд, не е породила своето действие спрямо длъжника И. Славеев И..
Изводите на съдебния състав са основани на недоказано настъпило в хода на изпълнителното производство частно правоприемство между титуляра на вземането по изпълнителното дело – [фирма] и У. Г. – ищец в съдебното производство, предвид несъобразяване с изискването за прехвърляне на вземане по запис на заповед /вид ценна книга/ посредством джиро, с отбелязване на гърба на ценната книга, а не чрез договор за цесия, както и поради недоказано съобщаване за цесията по чл. 99, ал. 4 ЗЗД от цедента /първоначалния кредитор/ до длъжника.
Настоящият състав на Търговска колегия, първо отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Първият формулиран, макар и общо въпрос не може да обуслови приложното поле на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС, за да е от значение за изхода на делото, правният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил обективираната в решението правна воля на съда. Действително, въпросът за предпоставките, от които зависи успешното провеждане на иска с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е доказана поддържаната допълнителна предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В постановените по реда на чл. 290 ГПК съдебни актове /приложено решение от 06.06.2012 г. по т. д. № 573/2011 г. на ВКС, ТК са посочени законовите предпоставки за прекратяване на търговско дружество в хипотезите на чл. 517, ал. 1 и ал. 3 ГПК, като акцентът е върху значението на момента, в който е наложен запор върху дружествените дялове на определен съдружник. В посоченото решение на ВКС, както и в цитираното в него друго решение по чл. 290 ГПК – решение № 114/2009 г. на ВКС, ТК, първо отделение е прието, че отхвърлянето на иска е възможно, само ако при разглеждането му се установи, че дружеството е платило на взискателя равностойността на дружествения дял на длъжника, или че вземането е било удовлетворено по друг начин. В задължителната съдебна практика безусловно се счита, че съдът отхвърля иска, ако се установи, че вземането на взискателя е удовлетворено, без значение е кой е удовлетворил вземането и по какъв начин, разбира се при спазване на изискването това да се е случило преди първото съдебно заседание.
В конкретния правен казус основният въпрос, около който са се концентрирали разсъжденията на въззивния съд е бил свързан с наличието/отсъствието на материалноправната легитимация на ищеца, който е твърдял, че има качеството кредитор, въз основа на договор за цедиране на вземането, в хода на изпълнителното производство по записа на заповед от първоначалния кредитор – търговско дружество [фирма], [населено място]. Ноторно е, че активната и пасивната легитимация в изпълнителното производство се определя от изпълнителния лист, като правилото гласи, че взискател може да бъде само лицето, което изпълнителният лист сочи като кредитор. От това правило може да има отклонения, свързани с универсално или частно правоприемство, като при последното, когато се прехвърлят притезания след издаване на изпълнителния лист активно легитимиран като взискател ще бъде частният правоприемник. Това свое качество последният следва да докаже с писмени документи, съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК. И тъй като изпълнителният процес осъществява не всякакви права, а само притезания, то въпросът е и до установяване в конкретното съдебно исково производство по чл. 517, ал. 4 ГПК на настъпило частно правоприемство по отношение на взискателя в хода на изпълнителното производство, като се докаже с писмени доказателства прехвърлянето на конкретното вземане, основано на запис на заповед.
Или въззивният съд е изследвал въпросите, свързани с материалноправната легитимация на ищеца, като взискател в изпълнителното производство, а не се е занимавал с дължимостта на сумата по записа на заповед, въз основа на който е бил издаден изпълнителния лист.
Съдебна практика по подобен случай, с оглед преценка на материалноправната легитимация на взискателя, жалбоподателят не е посочил, за да се приеме, че е обосновано наличието на някоя от предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Позоваването на решение по т. д. № 631/2004 г. на ВКС не обоснова наличие на т. 2 на чл. 280 ГПК, тъй като в тези съдебни актове е дадено правно разрешение на въпроси, които не са сходни с тези в настоящото съдебно производство – например предпоставки за овластяване за предявяване на иска, значение на постановлението на съдия изпълнителя, с което се овластява взискателя и пр.
По отношение на сочения като втори правен въпрос, дори и да се приеме, че с оглед доводите в касационната жалба и изложението към нея, обуславящият въпрос за допустимостта при започнало изпълнително производство цедентът да овласти самия съдебен изпълнител да уведоми длъжника за извършената цесия по вземането по изпълнителното дело, респективно за замяната на взискателя – цедент с нов взискател – цесионер, е от значение за изхода на делото, то поддържаната допълнителна предпоставка за достъп до касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е мотивирана. За да породи действие съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД, в този смисъл и решение № 123/2009 г. на ВКС, ТК. Съдебната практика познава и разрешението, при което цедентът може да упълномощи цесионера да изпрати съобщението. При всички случаи обаче следва да бъде зачетено служебно известното на настоящия състав решение на ВКС, ТК, І т.о. № 120/25.09.2013г. по т.д. № 473/2012г. и решение №218/01.03.2013г.по т.д. № 1008/2011г. на ІІ т.о , постановени по реда на чл.290 ГПК, с които се приема, че е допустимо правата по запис на заповед да бъдат прехвърлени чрез цесия при спазване на чл. 99 ЗЗД и предаване на ценната книга, или с джиро съгласно чл. 466 и сл.ТЗ.В тези решения съдът е приел, че предишният кредитор, освен че е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето, има задължение да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,които установяват вземането.
Съгласно тълкувателната практика на ВКС по т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение, значимият за изхода на делото въпрос би имал значение за точното приложение на закона и за развитие на правото при наличие на нова правна уредба, която е непълна и неясна или при необходимост за изоставяне на дадено неточно тълкуване на дадена правна норма или за осъвременяване на вече дадено тълкуване с оглед промени в законодателството и на обществените условия. Тези предпоставки не са налице, с оглед аналогична правна уредба на предпоставките за прекратяване на дружеството, поради насочване на принудително изпълнение върху дял от търговско дружество /или върху всички дялове по отменения ГПК и по сега действащия ГПК/ и създадената практика по приложение на закона, както и по отношение на възможността за преминаване на правото на принудително изпълнение след издаване на изпълнителния лист върху друго лице по силата на частно правоприемство.
Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2457/30.12.2013 г. по в. т. д. № 3083/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: