9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 649
гр. София, 28.07.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3568 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №461 от 15.07.2014г. по т.д. №531/2014г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, с което е отменено решение № 373 от 29.08.2013г. по т.д. №693/2010г. на Старозагорския окръжен съд в отхвърлителната част, над размера на сумата 76319, 81 лева до размера на сумата 123967,30 лева, подлежаща на връщане на отпаднало основание по три предварителни договора от 08.06.2006г., вместо което [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на К. Д. А., сумата от 47 647,39 лева, явяваща се разлика между сумите 76 319,91 лева и 123967,30 лева, подлежаща на връщане на отпаднало основание, след едностранно разваляне от страна на купувача на трите предварителни договора от 08.02.2006г. за покупко-продажба на апартаменти № 9, №10 и № 208, в изградената до втора плоча сграда в УПИ ІІІ-543, кв.1903, по плана на КК“Слънчев бряг -запад“, ваканционен коплекс „Р.”, [община], ведно със законната лихва от предявяване на иска на 29.12.2010г. до окончателното изплащане на сумата. В частта, с която искът с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД е бил уважен до размера на сумата 76319,91 лева, Пловдивски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение. Със същото решение Пловдивски апелативен съд е отменил решението на Старозагорския окръжен съд и в частта, с която е отхвърлен искът на К. Д. А., за заплащане на двойния размер на договорения между страните задатък по трите предварителни договора от 08.02.2006г. за покупко-продажба на апартаменти № 9, №10 и №208 в УПИ ІІІ-543, кв.1903, по плана на КК“Слънчев бряг – запад“, ваканционен комплекс „Р.”, [община], до размера на сумата 123 797,88 лева, вместо което е осъдил [фирма], [населено място], да заплати на К. Д. А., сумата в размер на 123 797,88 лева, представляваща двойния размер на договорения задатък по трите предварителни договора от 08.02.2006г. със законната лихва от датата на предявяване на иска на 29.12.2010г., до окончателното й изплащане. Със същото решение Пловдивски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение, в частта, с която предявеният иск по чл.93 от ЗЗД е отхвърлен до пълния претендиран размер от 124 136,73 лева. Също така с решението си въззивният съд е отменил определение № 227 от 19.02.2014г. по т.д. №693/2010г. на Старозагорския окръжен съд, вместо което е осъдил [фирма], [населено място], да заплати на К. Д. А. направените по делото разноски съобразно уважената част от исковете в общ размер от 26765,57 лева, от които 18418,57 лева разноски пред първата съдебна инстанция и 8 347 лева за въззивната инстанция, а също така е осъдил К. Д. А. да заплати на [фирма], [населено място], разноски пред двете инстанции в размер на 22,37 лева, съразмерно на отхвърлената част от исковете, от които 3,87 лева разноски пред първата и 18,50 лева, разноски пред въззивната съдебна инстанции.
Касационният жалбоподател поддържа,че решението на съда е постановено в нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. Твърди,че той не е успял да изпълни в предвидения в трите предварителни договора срок – 31.03.2008г. своето задължение, а именно да построи уговорените жилища, но това се дължи на независещи от него фактори – световната икономическа криза, както и постоянните забрани за строителство, установявани с административни актове, както и нормативно, с влизане в сила на Закона за устройството на Ч. крайбрежие. Поради това счита, че не са били налице предпоставки за разваляне по реда на чл.87 ал.1 от ЗЗД на предварителните договори и съответно не са налице предпоставки за връщане на даденото по тях, както и за заплащане на уговорения задатък в двоен размер. Моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове или съответно делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Може ли купувачът при положение, че е ноторно известен факт масовото оттегляне през 2007г. и 2008г. на англичани и ирландци от българския пазар за недвижими имоти, поради общи и обективни причини, настъпили в резултат на глобалната икономическа и финансова криза и срива на пазара на недвижимите имоти, да развали договорите поради „изгубване на интерес” и то по чл.87 ал.2 от ЗЗД, без да се позовава и да се доказва наличие на една от изчерпателно предвидените в закона хипотези? Може ли съдът да приеме и само да констатира, че този начин договорите са прекратени едностранно поради изгубен интерес и то по вина на длъжника? 2.При сключени предварителни договори за покупко- продажба на недвижим имот, следва ли да се спази разпоредбата на чл.87 ал.1 от ЗЗД за да се постигне изпълнението на тези договори? 3.Когато в предварителните договори е уговорена възможността за продавача при форсмажорни обстоятелства да удължава срока за изпълнение / т.9.4/ чрез спиране на строежа, може ли купувачът да развали договорите по чл.87 ал.2 от ЗЗД, като посочи само, че е загубил интерес? Посочва, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС на РБ, обективирана в ППВС №3/29.03.1973г., решение №15 от 03.11.1959г. по гр.д.№135/1957г. на ОСГК на ВС, решение №24 от 17.03.1972г. по гр.д.№9/1972г. на ОСГК на ВС и решение №48/30.06.1986г. по гр.д.№18/1986г. на ОСГК на ВС, както и в решение №166 от 13.03.2003г. по гр.д.№597/2002г. на ВКС, ІІ г.о. и в решение №2326 от 05.10.1956г. по гр.д.№4269/1956г. на ВКС, ІV г.о.
Също поддържа,че съдът се е произнесъл по материалноправните въпроси, както следва: 4. Глобалната икономическа и финансова криза и сривът на пазара на недвижимите имоти и драстичното намаляване на цените им, настъпили в нашата страна през 2007г. – 2008г. представляват ли форсмажорни обстоятелства, които страните нито са могли да предвидят, нито да избегнат и не зависещи от поведението им? Следва ли при наличие на тези причини да намери приложение чл.81 ал.1 от ЗЗД или да се намали задатъкът поради това,че е прекалено голям по реда на чл.92 ал.2 от ЗЗД? При развален договор, ако се приеме,че неизпълнението е по обективни причини – чл.81 ал.1 от ЗЗД по какъв начин следва да се приложи чл.88 ал.1 от ЗЗД? Следва ли въззивният съд да разглежда направеното още пред първата инстанция и във въззивната жалба -възражение по чл.307 от ТЗ като защитно средство?
Поддържа, че по въпроса за възможността задатъкът да се намалява поради прекомерност, съдът се е произнесъл в противоречие с ТР№142-3 от 11.11.1954г. на ОСГК на ВС, в което се приема, че ако констатира, че задатъкът е прекомерно голям в сравнение с претърпените вреди, или ако задължението е изпълнено неправилно или само отчасти, съдът може да намали размера на задатъка, определен като обезщетение за неизпълнение.
Поддържа, че разрешенията на съда по останалите въпроси са в противоречие с практиката на ВКС на РБ, обективирана в следните решения: решение №240 от 12.09.2013г. по т.д.№250/2011г. на ВКС, ІІ т.о, съгласно което световната финансова и икономическа криза, съставлява обективна причина за неизпълнението на договора; решение№579 от 17.04.2003г. по гр.д.№1329/2002г. на ВКС, V г.о., според което длъжникът се освобождава от отговорност при обективна невъзможност за изпълнение на задължението; решение №761 от 15.05.2003г. по гр.д.№2675/2002г. на ВКС, V г.о., в което се приема, че длъжникът е този, който трябва да докаже, че неизпълнението не се дължи на причина, която може да му се вмени във вина, тоест да обори установената в негова тежест презумпция за вина; решение №1190 от 06.01.1993г. на ВКС, V г.о., съгласно което при хипотезата на чл.81 ал.1 от ЗЗД съдът няма право да избира дали да намали отговорността на длъжника или да го освободи от отговорност, а такива права той има в хипотезата на чл.83 ал.1 от ЗЗД.
Подадени са и писмени бележки от касационния жалбоподател, в които са формулирани допълнителни въпроси, наред с посочените в изложението по чл.284 ал.3 от ГПК. Касаторът е изпълнил изискването за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК, поради което представените писмени бележки, имащи характер на допълнение на изложението, не могат да се приемат като отстраняване на нередовности в касационната жалба по смисъла на чл.285 ал.1 от ГПК и тъй като са подадени след срока за касационно обжалване, не следва да бъдат обсъждани.
Ответникът по жалбата К. Д. А., поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като цитираната от касационния жалбоподател практика е неотносима към настоящия казус. Моли ако съдът приеме,че следва да бъде допуснато касационно обжалване, да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно. Поддържа,че по делото безспорно е установено,че между страните са сключени три броя предварителни договори, по които той е извършил плащане в полза на касационния жалбоподател, което се установява от издадените от последния първични счетоводни документи и приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза. Счита,че съдът правилно е преценил, че договорите не са изпълнени от страна на касационния жалбоподател, като това не се дължи на причини, изключващи неговата отговорност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените от К. Д. А. против [фирма], [населено място], искове за сумата 123 967,30 лева, престирана на отпаднало основание – развалени предварителни договори от 08.02.2006г. и за сумата 123 797,88 лева, представляваща задатък по чл.93 ал.2 от ЗЗД, Пловдивски апелативен съд е приел, че сключените между страните три броя предварителни договори за строителство и продажба на недвижими имоти са развалени с отправената от ищеца – възложител до изпълнителя нотариална покана от 17.09.2010г. Посочил е, че са налице предпоставките за разваляне на договорите, тъй като строителството на обектите не е извършено нито в уговорения в договорите срок, нито впоследствие и съответно ищецът е загубил интерес от изпълнението. Намерил е за недоказано възражението на ответника,че неизпълнението се дължи на обективни причини, за които той не отговаря. Поради това е приел,че изпълнителят ответник дължи връщане на полученото по договорите, както и двойният размер на получения задатък.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касационния жалбоподател въпроси по пункт 1 и пункт 4.1 от изложението са свързани с предмета на спора, но по отношение на тях не е налице общото основание за допускане на касационен контрол. Като непреодолима сила, изключваща отговорността на търговеца за неизпълнение, Търговският закон е определил всяко непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключване на договора. Конкретните обстоятелства, съставляващи непреодолима сила са различни и подлежат на установяване и преценка във всеки отделен случай, въз основа на събраните доказателства по всяко конкретно дело. Следователно отговорите на поставените въпроси са фактологично обусловени, съответно въпросите не съставляват материалноправни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК.
Въпросите по пункт 1.2 и пункт 2 от изложението са свързани с предпоставките за разваляне на договора без предизвестие по реда на чл.87 ал.2 от ЗЗД, които въззивният съд е приел, че са налице. Същият обаче не е допуснал противоречие с цитираното в изложението решение №15 от 03.11.1959г. по гр.д.№135/1957г. на ОСГК на ВС, доколкото не е изразил становище, че развалянето на предварителния договор за покупко – продажба на недвижими имоти настъпва с изтичането на договорения срок за изпълнение на задължението. Цитираните в изложението решение №24 от 17.03.1972г. по гр.д.№9/1972г. на ОСГК на ВС и решение №48/30.06.1986г. по гр.д.№18/1986г. на ОСГК на ВС са неотносими към настоящия спор, доколкото решение №24 от 17.03.1972г. по гр.д.№9/1972г. на ОСГК на ВС разглежда въпроса за приложението на чл.87 ал.3 при разваляне на договор за наем при действието на ЗНО, а в решение №48/30.06.1986г. по гр.д.№18/1986г. на ОСГК на ВС се разглежда въпроса за възможността да се претендира неустойка след развалянето на договора, каквото претенция в случая не е предявена. В решение №166 от 13.03.2003г. по гр.д.№597/2002г. на ВКС, ІІ г.о. се приема, че изявлението за разваляне на договор не поражда правни последици, когато налице изпълнение на договора от страна на длъжника. То е неотносимо към настоящия случай, доколкото въззивният съд е установил,че е налице неизпълнение от страна на касационния жалбоподател на задължението му да построи апартаментите, предмет на трите предварителни договора. Последното цитирано от касатора решение №2326 от 05.10.1956г. по гр.д.№4269/1956г. на ВКС, ІV г.о., също не дава разрешение на поставения в изложението въпрос, доколкото в него се приема, че направено възражение за неизпълнен договор, насрещната страна няма право да развали договора по реда на чл.87 ал.1 от ЗЗД. Въз основа на изложеното следва да се приеме,че по отношение на въведените от касационния жалбоподател правни въпроси относно предпоставките за разваляне на договора без предизвестие по реда на чл.87 ал.2 от ЗЗД не са осъществени и поддържаните допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК.
Формулираният от касационния жалбоподател материалноправен въпрос по пункт 3 от изложението касае тълкуването на клаузата на т.9.4 от сключените между страните предварителни договори за продажба, а не принципно тълкуване на правните норми, уреждащи правата и задълженията на страните по предварителен договор за покупко – продажба. Поради това поставеният от касатора въпрос не може да се разглежда като разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на обективираните в предварителните договори за продажба уговорки. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК.
Поставеният въпрос по пункт 4.3 от изложението не е обусловил изводите на въззивния съд за основателност на предявените искове. Съдът е приел, че процесните предварителни договори са развалени поради виновно неизпълнение от страна на продавача – касационен жалбоподател в настоящото производство, съответно изобщо не е обсъждал въпроса за приложението на чл.88 от ЗЗД в случай на обективна невъзможност за изпълнение, а и в такъв случай тя изобщо не би била приложима, доколкото последиците от развалянето на договора при обективна невъзможност за изпълнение са уредени в чл.89 от ЗЗД. Поради това и този въпрос не съставлява материалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, съответно не е налице общото основание за допускане на касационен контрол.
Въпросът по пункт 4.4 от изложението дали въззивният съд следва да разглежда направеното възражение за стопанска непоносимост е свързан с предмета на спора, предвид обстоятелството,че въззивният съд е обсъдил направеното от ответника възражение за стопанска непоносимост, като е приел,че това възражение може да бъде направено само в хипотеза на съществуващ, но не и в хипотеза на вече прекратен поради неизпълнение договор. По този начин въззивният съд не е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №240 от 12.09.2013г. по т.д.№250/2011г. на ВКС, ІІ т.о, с което съдът по иск с правно основание чл.307 от ТЗ е прекратил сключения между страните по делото договор за наем, тоест това решение не касае възможността за упражняване на правото по чл.307 от ТЗ при вече развален договор. Поради това и по този правен въпрос касационният жалбоподател не е обосновал допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК
Формулираният от касационния жалбоподател материалноправен въпрос дали задатъкът може да бъде намаляван поради прекомерност по аналогия с чл.92 ал.2 от ЗЗД, е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, доколкото същият е уважил изцяло претенцията за връщане на дадения задатък в двоен размер, без да изследва въпроса дали същият се явява прекомерен. По отношение на този въпрос не е налице твърдяната от касационния жалбоподател предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Същият се позовава на противоречие на обжалваното решение с ТР№142-3 от 11.11.1954г. на ОСГК на ВС, в което се приема, че съдът може да намали размера на задатъка, определен като обезщетение за неизпълнение, ако констатира, че задатъкът е прекомерно голям в сравнение с претърпените вреди, или ако задължението е изпълнено неправилно или само отчасти, като в този случай съдът може да приложи към задатъка разпоредбата на чл.92 ал.3 от ЗЗД – по аналогия. Същото обаче е постановено по реда на чл.17 ал.2 от ЗУС от 1952г., съгласно който постановените решения на ОСГК на ВС служат за ръководство на съдилищата, и не съставлява задължителна за съдилищата практика. Съгласно т. 2 от ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК налице е основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото, е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и тълкувателни постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени по чл. 86, ал. 2 от ЗСВ (обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г., отм.), с тълкувателни решения на ОСГТК, на ОСГК, на ОСТК на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Посоченото от касационния жалбоподател решение на ОСГК на ВС не е от посочените актове, затова е извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер за съдилищата, поради което допуснато противоречие със същото съставлява основание за достъп до касация чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК, по въпроса „Подлежи ли задатъкът на намаляване поради прекомерност?”
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 4 955,30 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №461 от 15.07.2014г. по т.д. №531/2014г. на Пловдивски апелативен съд, ТО.
УКАЗВА на касационния жалбоподател [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 4 955,30 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.