11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
гр. София,23.02.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №929 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №2119 от 08.11.2013г. по т.д. №2147/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е отменено решение от 27.01.2012г. по т.д. №589/2011г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 5 състав, като вместо това е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма], иск за сумата 3 640 465 лева, престирана на отпаднало основание – развален договор от 06.03.2009г., иск за сумата 750 465 лева, представляваща задатък по чл.93 от ЗЗД, иск за сумата 348 936 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на сумата 3 640 465 лева за периода от 16.02.2010г. до завеждане на делото и иск за сумата 71 932 лева, представляваща мораторна лихва за забавено плащане на задатъка 750 465 лева за периода от 16.02.2010г. до 16.02.2011г. на основание чл.86 от ЗЗД.
Жалбоподателят поддържа,че решението на съда е постановено в нарушение на съществени процесуални правила, предопределили съдържанието на решението. Твърди,че въззивният съд неправилно е счел подадената въззивна жалба за бланкетна и я е оставил без движение, което е недопустимо. Поддържа,че конкретизирането на жалбата представлява по същество подаване на нова жалба с нови правни възражения от процесуално и материално естество. Твърди, че вследствие на това нарушение съдът е нарушил определените в чл.269 изр.2 от ГПК предели на осъществявания от въззивната инстанция контрол, като без да е направено своевременно възражение от жалбоподателя, е констатирал грешка в доклада на първоинстанционния съд при разпределението на доказателствената тежест и определянето на неподлежащите на доказване факти. Наред с това твърди,че съдът е допуснал нарушение на чл.297 от ГПК и е осъществил недопустим косвен съдебен контрол, като не е зачел задължителната сила на влязлото в сила решение на Старозагорски районен съд, признаващо право на собственост върху процесния имот на трети лица, наследници на С. И.. Поддържа,че съдът погрешно е тълкувал и приложил материалния закон относно правната квалификация на договора, източник на правоотношението, като е посочил,че съдържа елементи на договор за изработка и на предварителен договор за покупко – продажба на бъдещи жилищни сгради. Поради това и всички негови разсъждения относно изправността на страните по договор за изработка и възможността за неговото разваляне по реда на чл.87 ал.1 от ЗЗД, били лишени от опора в закона. Също така поддържа,че са неправилни изводите на въззивния съд за неизправност на купувача по предварителния договор поради неизпълнение на задължението за заплащане на цената, както и за изправност на продавача поради изпълнение на договорното задължение за изграждане на имотите в груб строеж. Счита за неправилно и становището на съда за отсъствие на обратно действие на развалянето на договора за строителство. Моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. К. жалбоподател поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Може ли предварителен договор за покупко – продажба на бъдеща вещ да съдържа присъщите елементи на договор за изработка в строителството, в хипотезата при която е уговорено,че продавачът по предварителния договор ще придобие собствеността върху бъдещата вещ по реда на приращението като собственик на терена едва след нейното обособяване като самостоятелен обект на собственост? Има ли обещателят по предварителен договор за покупко – продажба на бъдеща вещ задълженията на изпълнител по договор за изработка и представляват ли елементите на договора за изработка съществени клаузи на предварителния договор за покупко – продажба? Посочва, че на тези два въпроса са разрешени противоречиво с решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, а именно решение №1574/07.01.2004г. по гр.д.№361/2003г. на ВКС, ТК и решение №1035 от 27.06.2003г. на ВКС по гр.д.№1808/2002г. на ВКС, ТК, което обуславя необходимост от преодоляване на противоречивата практика.
Също поддържа,че съдът се е произнесъл по материалноправните въпроси, както следва: Допустимо ли е продавачът по предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот да се позове на обективност на причините за неизпълнението на задължението за създаване на бъдещата вещ в уговорения срок, вън от случаите на случайно събитие или непреодолима сила? Представлява ли случайно събитие или непреодолима сила решението на РДНСК за спиране на строителството поради спорове относно собствеността и границите на имота, по имуществени претенции, известни на обещателя към момента на сключване на предварителния договор? Допустимо ли е продавачът по предварителния договор да се позове на непреодолима сила, без да изпълни законовото си задължение за уведомление в подходящ срок по чл.306 ал.3 от ТЗ? Поддържа, че по първия от тези въпроси са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, а по отношение на втория и третия – тези на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, доколкото обжалваното съдебно решение съдържа разрешения, отречени с решение №579 от 17.04.2003г. по гр.д.№1329/2003г. на ВКС, V г.о. и решение №86 от 30.06.2008г. по т.д.№118/2008г. на Бургаски апелативен съд, ТО.
Поддържа и че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения №64/03.06.2011г. по т.д.№476/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №29/12.04.2010г. по т.д.№488/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №331/21.05.2009г. по т.д.№563/2008г. на ВКС, ГК, ІІ т.о., по следните въпроси: Може ли да се квалифицира като незначителна с оглед интереса на кредитора по смисъла на чл.87 ал.4 от ЗЗД съзнателно премълчаната от продавача при сключване на договора претенция на трети лица върху 20 и повече процента от общата площ на подлежащия на застрояване терен, засягаща 5 от общо 22 броя строителни обекти и създаваща предпоставки за евикция от реално определена част от имота при евентуално сключване на окончателен договор за покупко – продажба? Добросъвестно ли е поведението на продавача, който знае при сключването на договора, че вещта е обременена с права на трети лица, които препятстват бъдещата продажба и нейния вещнотранслативен ефект?
Поставя като обуславящи и материалноправните въпроси какво е правното значение на обстоятелството, че трети лица имат претенции, основаващи се на съдебно решение, което им възстановява собствеността в реални граници върху част от терена, върху който се изграждат жилищни сгради, с оглед разпоредбите на чл.32 и чл.33 от договора? Има ли право изправната страна по предварителен договор за прехвърляне на собствеността на изградени жилищни сгради да иска неговото разваляне и връщане на авансово платената цена на имотите, когато в нарушение на разпоредби, съдържащи се в предварителния договор, продавачът не е декларирал наличие на претенции на трети лица, свързани със собствеността на земята, върху която се изграждат обектите? Не сочи наличието на допълнителните основания за касационен контрол по отношение на тези въпроси.
Поддържа също, че съдът се е произнесъл и по съществения материалноправен въпрос за обратното действие на развалянето на договора, като е приел, че процесният предварителен договор за покупко- продажба е с периодично или продължително изпълнение, поради което няма обратно действие. Твърди,че това разрешение е в противоречие с разясненията в т.1 от ППВС №1/1979г.
Посочва като обуславящ и материалноправния въпрос винаги ли е необходимо страната по двустранен договор да е изправна, за да упражни потестативното право на разваляне на договора, като поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с каузалната практика на ВКС, обективирана в решение №140 от 19.05.2006г. по т.д.№693/2005г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., което обосновава основанието за касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Жалбоподателят поставя като обуславящ и процесуалноправния въпрос за доказателствената сила на извлеченията от счетоводните книги на ищеца, съставени при условията на чл.55 от ТЗ и чл.182 от ГПК. Твърди,че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в решение №57 от 29.04.2013г. по гр.д.№354/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о, решение №218 от 05.07.2011г. по гр.д.№775/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение №187/24.01.2013г. по т.д.№436/2012г. на ВКС, ІІ т.о., в които се приема,че всички извлечения от счетоводни записвания и съставените въз основа на тях справки, представляват частни свидетелстващи документи със свойствената за чл.180 от ГПК доказателствена сила и се явяват на общо основание доказателства, включително в полза на лицата, чието е счетоводството.
Също поставя като обуславящ и процесуалноправния въпрос за това дали се дължи доказване на неоспорени факти при условията на чл.153 от ГПК, като твърди,че той е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в решение №375 от 17.06.2010г. по гр.д.№5080/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о и решение №70 от 29.05.2013г. по гр.д.№579/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.,
Посочва, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №670/27.12.2010г. по гр.д.№1728/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., по въпроса за възможността да се оставя въззивната жалба без движение поради липса на указания в какво се състои порочността на решението. Поддържа,че по този начин съдът е разгледал въпроси, които не са били включени в съдържанието на въззивната жалба и оплакванията по които са били преклудирани, защото са направени след срока за подаване на жалбата.
Поставя и въпроса за възможността съдът, без уведомяване на страните, пряко да изключи част от доклада по чл.146 от ГПК на първоинстанционния съд, съответно да измени съдържанието му в частта относно разпределяне на доказателствената тежест и указанията за кои факти не се сочат доказателства и да не даде възможност на страните да вземат становище по измененото съдържание на доклада. Поддържа,че този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирани в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, поставени по реда на чл.290 ал.1 от ГПК: решение №135/20.10.2012г. по т.д.№13/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №172/23.02.2010г. по гр.д.№386/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др., в които се приема,че е задължение на въззивния съд да отстрани процесуалните нарушения, допуснати при извършване на определени съдопроизводствени действия, като ги повтори безпорочно.
Ответникът по жалбата [фирма], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Моли ако съдът приеме,че следва да бъде допуснато касационно обжалване, да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно. Поддържа,че съдът правилно е преценил, че допуснатото неизпълнение не затруднява съществено, нито препятства възможността на касатора – купувач да придобие собствеността върху сградите, които е уговорено да бъдат построени и не поражда право на разваляне на договора, в който изрично е предвидена и възможност за сключване на няколко окончателни договора за отделните обекти. Поддържа,че при евентуално засягане на малък брой жилищни обекти от реституционните претенции на трети лица, цялостно разваляне на сделката би било злоупотреба с право.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените от [фирма] против [фирма] искове за сумата 3 640 465 лева, престирана на отпаднало основание – развален договор от 06.03.2009г. и за сумата 750 465 лева, представляваща задатък по чл.93 от ЗЗД, както и обективно съединените акцесорни искове за мораторна лихва, Софийски апелативен съд е приел, че сключеният между страните предварителен договор за строителство и продажба на недвижими имоти /22 броя къщи/ не е развален. Посочил е,че не са налице предпоставките за разваляне на договора, а именно твърдяното от ищеца неизпълнение на договора, тъй като липсват доказателства за съзнателното му въвеждане като купувач в заблуждение досежно статута на имота. Съдът е приел за недоказано наличието на собственост на физически лица върху реални части от застроения терен и възникнала невъзможност за прехвърляне на правата върху процесните сгради поради обременяването им с правата на третите лица – реституирани собственици на земеделска земя. Също така е приел за установено, че към момента на спиране на изпълнението на строителните работи със заповед №ДК09-42/07.12.2009г. на началника на РДНСК, къщите са изпълнени в груб строеж, като изявлението за разваляне на договора е направено след изпълнение на задължението за построяване на обектите в груб строеж и възникване на задължението за страните да сключат окончателен договор. Също така съдът е приел,че уговореният срок за цялостно изпълнение на строителството не е съществен елемент на договора, а наред с това е посочил и че установената по делото забава в цялостното изпълнение на строителните работи се дължи на незаконосъобразни действия на администрацията, за които ответникът не носи вина и не следва да отговаря. Наред с това е приел,че ищецът – купувач по предварителния договор не е изправна страна по предварителния договор, тъй като не е доказано заплащането на посочената в исковата молба част от цената в размер на 3 640 465 лева.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен от касатора материалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, тъй като е свързан с приетата от въззивния съд правна характеристика на сключения между страните договор като такъв, съдържащ елементи на договор за продажба и договор за изработка. По този въпрос е даден отговор в редица решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК от състави на ВКС: решение №210 от 02.05.2012г. по гр. д. №884/2011г. на ВКС, ГК, ІV гр.о., решение №39/15.05.2014г. по т. д. №1061/2013г. на ВКС, ТК, I т.о, и решение №112/02.12.2013г. по т. д. №426/2012г. на ВКС, ТК, II т.о, които формират задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и в които се приема, че е допустимо сключване на смесени договори, които инкорпорират в себе си, както предварителен договор за продажба на недвижим имот, така и договор за изработка – за извършване строителството на имота от продавача, който в този случай се явява и изпълнител. Наличието на задължителна практика по този значим за делото правен въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото с постановените по чл.290 от ГПК решения на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми.
Формулираните от касатора въпроси относно това дали е допустимо продавачът по предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот да се позове на обективност на причините за неизпълнение на задължението му за създаване на бъдещата вещ в уговорения срок, вън от случаите на случайно събитие или непреодолима сила, както и дали решението на началника на РДНСК за спиране на строителството представлява случайно събитие или непреодолима сила, не са определящи за изхода на спора при въведеното основание за разваляне на договора, а именно съзнателно въвеждане в заблуждение на купувача за статута на имота. Касаторът не се е позовал на забава на ответника – продавач по предварителния договор при изграждането на обектите, предмет на сключения договор. Макар,че тази забава е настъпила и въззивният съд е обсъдил в мотивите си причините за нея и е приел,че тя не се дължи на поведението на продавача, това обстоятелство няма самостоятелно значение за изхода на спора доколкото се е осъществявало в период, след посочения от касатора в исковата молба момент на разваляне на договора. Поради това съдът е следвало да прецени само фактите, относими към посоченото в исковата молба задължение на ответника – продавач и съответно да прецени дали неизпълнението на това задължение може да породи за купувача потестативното право на разваляне на договора, съответно дали към 07.03.2010г. /посоченият от касатора – ищец момент на разваляне на договора/ такова неизпълнение е било налице.
Освен като неотносими към въведения с исковата молба предмет на спора, мотивите на съда по този въпрос, както и по въпроса каква част от площта на подлежащия на застрояване терен би се засегнала от евентуална евикция при уважаване на реституционните претенции на третите лица, не са единствено обуславящи извода да съда за неоснователност на предявените осъдителни искове. Основният довод, с който съдът е отхвърлил предявените искове е този,че продавачът не е въвел в заблуждение купувача по предварителния договор относно действителните си права върху имота, тоест че изобщо не е осъществено основанието за разваляне на договора, предвидено в чл. 32 и чл.33 от същия. Поради това изводите на съда по формулираните от касатора материалноправни въпроси във връзка с обективната невъзможност за изпълнение на договора и за приложението на чл.87 ал.4 от ЗЗД, не са единствено обуславящи изхода на производството по предявените искове за връщане на платените по договора суми. Съответно тези въпроси не могат да обосноват наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда и за изхода по конкретното дело.
Последният формулиран от касатора материалноправен въпрос касае извършеното от въззивния съд тълкуване на клаузите на чл.32 и чл.33 от сключения между страните предварителен договор за продажба, а не на принципно тълкуване на правните норми, уреждащи правата и задълженията на страните по предварителен договор за покупко – продажба. Поради това поставеният от касатора въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, нито може да се разглежда като разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на обективираните в предварителния договор за продажба уговорки. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК.
Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос относно доказателствената сила на извлеченията от счетоводните книги на страната, не е обусловил изводите на въззивния съд, тъй като той не го е обсъждал. Поради това и въпросът не може да обуслови допускането на касационния контрол.
Останалите процесуалноправни въпроси, посочени от касатора, се отнасят до правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК за проверка на правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, включително следва ли да се оставя въззивната жалба без движение поради липса на указания в какво се състои порочността на решението, както и относно възможността въззивният съд да преразглежда изводите на първата инстанция относно осъществяването на определени факти, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл.146 от ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти. Тези въпроси са обуславящи изхода на спора, доколкото въззивният съд е оставил без движение производството по подадената въззивна жалба, като е указал на жалбоподателя да посочи в какво се състои порочността на обжалваното решение и да посочи новите доказателства, които желае да бъдат събрани. Наред с това с решението си въззивният съд е приел за неправилни констатациите в доклада, като е приел за недоказани факти, обявени за безспорни от първоинстанционния съд. След постановяване на обжалваното решение е прието Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в което е дадено разрешение на въпросите какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269 изр.2 от ГПК., както и на въпросите какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 от ГПК. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за проверка на съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос дали се дължи доказване на неоспорени факти при условията на чл.153 от ГПК също е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е приел, че по делото липсват доказателства за заплащане на посочените в исковата молба суми а това,че ответникът не е изразил становище по този факт, не може да се приравни на признание на факта. Същият този факт е обявен като безспорен между страните с доклада по чл.146 от ГПК. Следователно по отношение този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По поставения въпрос е формирана по реда на чл.290 от ГПК задължителна съдебна практика, материализирана в посоченото от касатора решение №375 от 17.06.2010г. по гр.д.№5080/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о,. в което се приема,че подлежат на доказване фактите, които са от значение за конкретно въведения спор чрез оспорването им от страна на ответника. По този въпрос също са дадени разрешения в служебно известните на съда решение №204 от 07.12.2010г. по т. д. №128/2010г. на на ВКС, IІ ТО и решение №40/27.03.2012г. по т.д.№113/2011г. на II т.о, в които се застъпва становище, че въззивният съд не може да основава изводите си за неоснователност на иска на факти, които не са въведени състезателно в предмета на делото чрез твърдения и възражения на страните. Поради това е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поради това касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по посочените в т.3.2, т.3.3 и т.3.4 от изложението процесуалноправни въпроси, а именно относно правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК за проверка на правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, включително следва ли да се оставя въззивната жалба без движение поради липса на указания в какво се състои порочността на решението; – относно възможността въззивният съд да преразглежда изводите на първата инстанция относно осъществяването на определи факти, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл.146 от ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти; – относно това дали се дължи доказване на неоспорени факти при условията на чл.153 от ГПК.
Останалите въпроси в изложението са обусловени от отговора на поставените процесуални въпроси., поради което подлежат на обсъждане в производството по чл.290 от ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 96 235,96 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2119 от 08.11.2013г. по т.д. №2147/2012г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 96 235,96 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.