7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№291
гр. София, 27.04.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1973 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №211 от 10.02.2014г. по т.д. №138/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав. С него е потвърдено решение от 31.07.2013г. по т.д. №4067/2012г. на Софийски градски съд,ТО, VІ – 7 състав, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл.82 от ЗЗД за сумата от 35 000 лева, представляваща част от обезщетение за причинени вреди и за сумата от 10 000 лева, представляваща част от обезщетение за пропуснати ползи, настъпили в периода от 21.01.2012г. до 28.01.2012г. от неизпълнение от страна на ответното дружество на договор за продажба на електроенергия №BG604/2012 от 15.12.2011г., при общ заявен размер на исковете 124 494,06 лева Със същото решение въззивният съд е отменил определение от 13.11.2013г. по т.д. №4067/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 7 състав, постановено по реда на чл.248 от ГПК, като вместо това е намалил присъдените с решението от 31.07.2013г. по същото дело разноски, като е осъдил [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 2700 лева адвокатски хонорар за явяване пред двете инстанции, както и сумата от 799, 20 лева разноски пред първата инстанция.
Касаторът твърди,че решението е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон. Счита за неправилни изводите на въззивния съд за наличие на непреодолима сила, която освобождава ответника от отговорност за неизпълнение на процесния договор за продажба на електроенергия. Поддържа, че не са налице предпоставките по чл.306 от ТЗ, тъй като в договора изрично е уговорено като освобождаващо продавача обстоятелство, налагането на пълна забрана за износ на електроенергия от България за други държави, а в случая със заповед на Министъра на икономиката,енергетиката и туризма е била наложена забрана за износ само на произведена в България електроенергия. Наред с това твърди и че съдът не е обсъдил дали е спазено задължението на длъжника по чл.306 ал.3 от ТЗ да уведоми кредитора за неопреодолимата сила.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 т.2 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: При наложена частична забрана за доставки на предмета на един договор, дали е налице непредотвратимост, обосноваваща приложението на чл.306 от ТЗ? Какви са правомощията на решаващия състав при тълкуване волята на страните с оглед разпоредбата на чл.20 от ЗЗД и принципа на автономия на волята по чл.9 от ЗЗД? Какви са критериите за преценка на съда кога срокът по чл.306 ал.3 от ТЗ е „подходящ” и освобождава длъжника от отговорност по договора между страните? Твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с решение №555 от 14.04.1998г. по гр.д.№1117/1997г. на ВКС, ТК, V гр.о., в което се приема, че непреодолимата сила като обективна невъзможност за изпълнение, която освобождава от отговорност длъжника, трябва да има качествата на непредотвратимост и непредвидимост. Поддържа, че извършеното от съда тълкуване на клаузите на процесния договор е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение №167 по т.д. №666/2010г. на I т.о. и решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които е прието,че съдът следва да тълкува действителната обща воля на страните по договора, а не да влага съдържание, което е чуждо на договарящите страни. Поддържа също, че по въпроса за критериите за преценка на срока по чл.306 ал.3 от ТЗ липсва произнасяне от ВКС, поради което същият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа,че твърденията в касационната жалба са неоснователни, а изводите на съда са правилни и кореспондират с фактическата обстановка по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника за обезщетение за вредите от неизпълнение на задължението му за доставка на ел. енергия за периода от 01.00 часа на 21.01.2011г. до 01.00 часа на 28.01.2012г по сключения между страните договор за продажба на електроенергия №BG604/2012 от 15.12.2011г. Приел е, че предмет на договора е произведена в България електроенергия, като след сключването на договора е настъпило непреодолимо събитие, представляващо пречка за осъществяване на доставки от страна на ответника и обосноваващо прилагането на чл.306 ал.2 от ТЗ, а именно издадена е заповед №РД-16-15/20.01.2012г. на Министъра на икономиката, енергетиката и туризма за въвеждане на забрана за износ на българска електроенергия за периода от 01.00 часа на 21.01.2011г. до 01.00 часа на 28.01.2012г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК материалноправен въпрос за тълкуването на процесния договор съобразно правилата на чл.20 от ЗЗД, е от значение за изхода на делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на същата разпоредба. С посочените в изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №167 по т.д. №666/2010г. на I т. о. и решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о., както и с други служебно известни на настоящия състав решения по чл.290 от ГПК – напр. решение № 115 от 01.11.2010г. по т.д. №939/2009г. на I т. о., решение №89 от 17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на II т. о., решение №54 от 23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о., решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. №218/2012 г. на II т. о. и др., Върховният касационен съд се е произнесъл, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Между страните по делото е бил спорен въпросът за произхода на електрическата енергия, предмет на договора за продажба, поради което съдът е предприел тълкуване на договора, насочено към изясняване на вложената в съдържанието му действителна воля на договарящите. Тълкуването, в резултат на което съдът е направил извода си за произхода на енергията, предмет на процесния договор, е извършено съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД – отделните уговорки в договора са анализирани поотделно и във взаимната им връзка при отчитане целта на договора. Съдът е отчел, че в договора липсва изрично посочване на произхода на енергията, но чрез тълкуване на клаузите, уреждащи задълженията за осигуряване на трансграничен капацитет, е приел,че е уговорена доставка на енергия в българската преносна система, съответно произведена в България. Прилагайки критериите на чл.20 от ЗЗД при тълкуването на договора, въззивният съд е постановил решение в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на същата разпоредба. Самото разрешение на спорния по делото въпрос, дадено от въззивния съд на база на тълкуването на клаузите на процесния договор, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
По отношение на втория материалноправен въпрос досежно критериите за преценка на срока по чл.306 ал.3 от ТЗ, също не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Съобразяването на предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.306 от ТЗ е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Във всеки отделен случай решаващият съд преценява фактите в тяхната съвкупност и последователност на осъществяване, за да направи своя извод дали определено събитие, съставлява непреодолима сила, освобождаваща длъжника от отговорност за неизпълнение и какъв срок се явява подходящ за уведомяване на кредитора по реда на чл.306 ал.3 от ТЗ при създалите се в конкретния случай обстоятелства. По отношение на този въпрос не е налице и селективното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280 ал.1 т.3 от ГПК/.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по формулирания в изложението въпрос дали частичната забрана за доставки на предмета на договора, обосновава приложението на чл.306 от ТЗ, доколкото въпросът не се явява обуславящ за изхода на спора и поради това не отговаря на общото изискване на чл.280 ал.1 от ГПК. Въззивният съд не е изложил доводи, че е налице частична забрана за износ на енергия, която може да се възприеме като непреодолима сила за изпълнение на задълженията по процесния договор. Въз основа на анализа на представените доказателства, съдът е приел, че предмет на договора е само електроенергия с български източник, поради което наложената със заповед №РД-16-15/20.01.2012г. на Министъра на икономиката, енергетиката и туризма забрана за износ на енергия с произход България, съставлява обективна пречка за ответника да изпълни своите задължения по договора. Евентуалните грешки при формиране на вътрешното убеждение на съдебния състав биха представлявали необоснованост на решението, но същите не подлежат на преценка в производството по допускане на касационното обжалване, след като не са обвързани с доводи за произнасяне по конкретен материално правен или процесуален въпрос по тълкуване или прилагане на правна норма.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касационната жалба не се дължат разноски за настоящата инстанция, доколкото не са представени доказателства, че такива са направени, нито има изрично искане в този смисъл.
По частната жалба на [фирма], [населено място], срещу въззивното решение
Решението на въззивния съд не подлежи на самостоятелно обжалване в частта за разноските. Съгласно разпоредбата на чл.248 ал.3 от ГПК и по аргумент от нормата на чл.80 от ГПК на обжалване подлежи определението, постановено от съда по искане за изменение на решението в частта за разноските.
В настоящата хипотеза въззивното решение съдържа както произнасяне по разноските за въззивното производство, така и по частна жалба срещу определение от 13.11.2013г. по т.д. №4067/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 7 състав, постановено по реда на чл.248 от ГПК. При недопускане на касационното обжалване, заявеното искане от частния жалбоподател за отмяна на решението в частта, с която са присъдени разноски за възивното производство, следва да се разгледа от въззивния съд като молба по чл.248 от ГПК. Поради това същата следва да бъде върната на Софийски апелативен съд за произнасяне по искането на [фирма], [населено място], по чл. 248 от ГПК.
В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу определението по чл.248 от ГПК от 13.11.2013г. по т.д. №4067/2012г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 7 състав, решението подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба по реда на чл.274 ал.3 от ГПК, поради което частната жалба на [фирма], [населено място], се явява допустима. Същата обаче следва да бъде разгледана от ВКС след произнасяне на САС по молбата по чл.248 от ГПК за изменение на решението му в частта за разноските пред възивната инстанция.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №211 от 10.02.2014г. по т.д. №138/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, за произнасяне по искането по чл.248 от ГПК на [фирма], [населено място], обективирано в частна жалба вх. №3606/25.03.2014г., за изменение на решение №211 от 10.02.2014г. по т.д. №138/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав, в частта за разноските за въззивното производство.
След произнасяне по молбата по чл.248 от ГПК делото да се върне на ВКС за разглеждане частна жалба вх. №3606/25.03.2014г. на [фирма], [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.