5
5
Определение по т. д. № 1033/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 1033/13 г., ВКС, ТК, І-во отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№744
София,08.10.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1033 по описа за 2013 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба на [фирма], [населено място] против въззивно решение № 227/27.09.2012 г. по в. т. д. № 200/2012 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 51/24.04.2012 г. по гр. д. № 644/2011 г. на Великотърновски окръжен съд. С последното е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск за заплащане на сумата 45580 лв., представляваща остатък за плащане по фактура № 828/09.06.2005 г., ведно с искане за заплащане на законна лихва, считано от датата на исковата молба 02.06.2011 г. до окончателното изплащане.
Съдилищата по съществото на спора са приели, че посочената в исковата молба сума не се дължи от ответното дружество поради изтичане на 5 годишната погасителна давност на процесното вземане, произтичащо от извършена от ищеца доставка по фактура № 828/08.06.2005 г. и предявяване на исковата претенция за 45 580 лв. на 02.06.2011 г. Съдилищата са счели, че давността не е била прекъсната с изплащане на сумата 5000 лв. на 26.11.2006 г. на каса в [фирма], [населено място] по сметката на ищцовото дружество , тъй като не е било установено че тази сума е внесена от представител на ответника, нито би могло да се приеме, че е налице признание от негова страна по отношение дължимост на цялата сума.
Във въззивното решение е цитирана практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г., ІІ т. о., както и практика на ВКС и ВС, постановена през 2002 г. и 1957 година, съгласно която признаване на част от дълга не означава изразена воля на длъжника, че признава съществуването на остатъка от задължението.
В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор заема становище за недопускане на касационно обжалване, поради отсъствие на формулиран правен въпрос и преразказване на оплакванията от касационната жалба в изложението за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима, а с оглед изложените от касатора основания, предвид данните по делото, касационното обжалване е недопустимо на соченото основание.
В изложението си, касаторът е развил общи съображения за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по значим за спора материалноправен въпрос – този за признанието на вземането, като предпоставка за прекъсване на погасителната давност, с твърдението, че този въпрос бил решен в противоречие с Решение № 100/20. 06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. ВКС, ТК, ІІ т. о.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 година на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол е необходимо разрешеният от въззивния съд въпрос да е обусловил правните изводи по предмета на спора. В случая, жалбоподателят е формулирал макар и общ правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като въпросът за спиране или прекъсване на давностния срок е бил преценяван и обсъждан от решаващия съд, предвид характера на предявения осъдителен иск и въведеното от ответника възражение.
Соченият от касатора правен въпрос, за да представлява общо основание за селектиране на касационната жалба, трябва да е от значение за конкретното дело, неговата обща значимост да е намерила конкретно проявление в настоящото производство, както е в случая.
В настоящата хипотеза обаче, жалбоподателят не е доказал основанието по т. 1 на чл. 280 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от дадените в задължителната практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК разрешения по този въпрос, като се е позовал на същото решение, посочено и в изложението на жалбоподателя. В мотивите на въззивното решение съдът е посочил, че не е доказано по безспорен начин извършено именно от представител на ответното дружество /длъжник/ плащане на част от сумата по визираната фактура. Превеждането по сметка на определено дружество на парична сума не би могло автоматично да бъде счетено за признание на задължение , още повече при оспорване от длъжника, че той не е плащал сумата, при експертно заключение за липсата на счетоводни данни при ответника за превеждане на тази сума и при доказано изготвяне на платежен документ за внесена на каса в банка сума в размер на 5000 лв. от неизвестно лице, чиито действия не обвързват правно страната по договора за доставка.
Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116, б. ”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличие на фактите, от които то произхожда.
Не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, предвид позоваване на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като поставеният от жалбоподателя правен въпрос не допринася едновременно и за точното прилагане на закона, и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
След като е формирана по поставения правен въпрос задължителна съдебна практика от ВКС, обективирана в посоченото решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК по същия правен въпрос, и тази практика е съобразена от решаващия съд, и се споделя изцяло от настоящия състав, не се налага допускане на касационно обжалване на соченото основание.
А по отношение на заплащането на фактура не на кредитора, а на трето лице, и дали това плащане би могло да прекъсне давността, ако се приеме, че съставлява признание на задължението също не са доказани основанията по т. 3 на чл. 280 ГПК. Съгласно мотивната част на въззивното решение, представените именно от ищеца /касатор/ копия от документи, заверени от него за вярност с оригинала, в които се съдържа информация за извършени преводи от ответника в изпълнение на паричното задължение по визираната фактура на трето лице – търговско дружество [фирма] не освобождават ответното дружество от задължението да заплати стойността на доставката по фактурата, след като не е доказано в рамките на производството, че за това плащане е било постигнато споразумение между страните по договора за доставка. Вярно е че признанието на задължението може да бъде извършено и с конклудентни действия, но те трябва да са такива, че от тях да може да се направи категоричен извод, че длъжникът е потвърдил дълга, а в конкретния случай съдилищата са приели, че такива данни липсват и предвид обстоятелството, че плащане насочено към трето лице не би могло да съставлява факт, водещ до прекъсване на погасителната давност.
Съгласно чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, изпълнението трябва да бъде направено на кредитора или на трето овластено от него, от закона или от съда лице, пред каквато хипотеза не сме в настоящия случай. Или при хипотеза за изпълнение на трето лице, без да е доказано наличие на уговорка между страните по договора за доставка, за да е налице признание на дълга, осъществено лично или чрез представител, то трябва да се адресира до носителя на притезанието, до негов представител или да се направи пред държавен орган, сезиран с искане за защита на конкретното субективно право, каквито данни отсъстват.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение №227/27.09.2012 г. по в. т. д. № 200/2012 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: