7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 97
Гр.София, 23.07.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Костадинка Недкова
при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 73 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 102/08.11.2011г., постановено по т.д.№ 251/11г. от Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 242/12.07.2011г. по гр.д.№ 694/11г. на Бургаския окръжен съд в частта за отхвърляне на иска на касатора против [фирма] – М. В Щ., [населено място] за заплащане на сумата от 8855 лв., представляваща наемна цена за периода от 01.01.2008г. до 09.03.2008г., и обезщетение в размер на законната лихва от 3202.49 лв. за времето от 10.03.2008г. до предявяване на иска.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно и моли за неговата отмяна.
Ответникът [фирма] – М. В Щ., [населено място] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното:
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за наем на 20.06.2006г., който е прекратен с едностранно предизвестие от наемодателя, считано от 09.03.2008г. Наемателят е заявил, че е бил принуден да напусне наетия обект към 31.07.2007г. поради започване на археологически разкопки, поради което не е заплащал на наемната цена за претендирания период от 01.01.2008г. до 09.03.2008г. Решаващият състав е изложил съображения, че това твърдение не е опровергано от наемодателя, който не е доказал, че процесният имот е ползван от наемателя.
С определение № 30/23.01.2013г. по т.д.№ 73/12г. ВКС, ТК, І отделение допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК за произнасяне по въпроса: Дължи ли се наемна цена за наетия недвижим имот, ако наемателят не е ползвал имота през периода, за който е имало валидно сключен наемен договор?
В решение № 169/11.06.2012г. по гр.д.№ 84/2011г. на ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че наемателят отговаря пред наемодателя съгласно чл.236 ЗЗД, ако след изтичане на уговорения в договора срок не е освободил държането на наетия обект. В решение № 198/17.01.2012г. по т.д.№ 814/2010г. на ІІ т.о. и решение № 155/13.10.2010г. по т.д.№ 1113/09г. на ІІ т.о. е дадено разрешение на въпроса за допустимостта на свидетелски показания за установяване на момента, причините и инициативата на страните за прекратяването на писмен договор за наем.
Съгласно решение № 6/10.01.2008г. по гр.д.№ 2151/07г. на Пловдивския районен съд, влязло в сила като необжалвано /архивирано на 01.09.08г./, в разпоредбите на чл.228 и сл. ЗЗД не е предвидено освобождаване на наемателя от задължението му за заплащане на наем в случай, че фактически не ползва имота, като наемната цена се дължи до момента на прекратяване на договора.
В обжалваното въззивно решение доказателствената тежест за факта, че имотът е ползван през срока на действие на договора, е възложена на наемодателя, което е обусловило допускането на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
Становището на състава произтича от следното:
Съгласно разпоредбите на ЗЗД договорът за наем се прекратява с изтичане на срока, за който е сключен, а ако е без определен срок – по реда на чл.238 ЗЗД с едномесечно предизвестие, като развалянето поради неизпълнение е уредено в нормата на чл.87 ЗЗД. След прекратяване на наемното правоотношение наемателят е длъжен да върне вещта – чл.233, ал.1 ЗЗД, а последиците от неизпълнение на това задължение са предвидени в правилата по чл.236 ЗЗД.
Според даденото разрешение в задължителната за съдилищата практика на ВКС, при прекратяване на наемното правоотношение доказателствената тежест за изпълнение на задължението по чл.233 ЗЗД е на наемателя и ако същият продължи ползването на имота, то той дължи обезщетение и следва да изпълнява задължението си, произтичащи от наемния договор – чл.236, ал.2 ЗЗД. Съответно, при съществуваща облигационна връзка между страните, наемателят дължи заплащането на уговорената наемна цена.
По силата на чл.20а, ал.2 ЗЗД прекратяването на договора може да се постигне и по взаимно съгласие между страните, като и в този случай, произтичащите от прекратяването задължения на страните подлежат на изпълнение според уговорките в договора или съгласно законовите разпоредби.
Вмененото на наемателя задължение по чл.233, ал.1 ЗЗД за връщане на вещта на наемодателя след прекратяване на наемния договор произтича от задължението на наемодателя по чл.230 ЗЗД да предаде наетата вещ на наемателя при сключването на договора. Фактическото държане на наетата вещ, целите, начина и други обстоятелства относно ползването, биха имали значение относно правото на наемателя да прекрати или развали договора, но са ирелевантни за отговорността му за заплащане на наемната цена, ако облигационното отношение не е прекратено.
Правата и задълженията на страните по договора за наем са определящи за разпределението на доказателствената тежест. При доказан факт на предаване на държането на наетата вещ от наемодателя на наемателя при сключването на договора, фактът на връщането на вещта след прекратяване на наемния договор подлежи на доказване от наемателя. Прекратяването на договора подлежи на доказване от страната, която се позовава на последиците от прекратяването. Връщането на вещта по смисъла на чл.233, ал.1 ЗЗД следва да се изразява в предоставяне на държането върху вещта от наемателя на наемодателя, като конкретните обстоятелства относно предаването се определят съобразно с договора, вида на вещта и други факти. Сам по себе си фактът, че наемателят не е ползвал предадената му по договора вещ, не обуславя извод за прекратяване на наемното правоотношение и за връщането на вещта.
По тези съображения отговорът на поставения правен въпрос е в следния смисъл: Наемателят дължи заплащането на наемна цена за наетия недвижим имот и ако фактически не го е ползвал, след като наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора, или уредени от закона.
На основание чл.291 ГПК обявява за правилна практиката по решение № 6/10.01.2008г. по гр.д.№ 2151/07г. на Пловдивския районен съд.
По същество на касационната жалба.
С оглед отговора на въведения правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК изводът на въззивния съд, че наемна цена не се дължи поради обстоятелството, че наемодателят не е доказал ползването на имота от наемодателя за периода от 01.01.2008г. до 09.03.2008г., е неправилен.
На основание чл.293 ГПК съставът на ВКС следва да постанови решение съобразно фактите и обстоятелствата по спора, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
Поддържаното в процеса твърдение на наемодателя е за прекратяване на наемния договор с изтичане на едномесечния срок на предизвестието по т.17.2 от договора, връчено на 09.02.2008г., т.е считано от 09.03.2008г.
Въззивният съд е приел, че процесуалният представител на наемодателя е направил признание в съдебно заседание на 27.05.2011г. в смисъл, че „наемна цена не се дължи, тъй обектът не е ползван съобразно предназначението си”. Във въззивното производство наемодателят е посочил, че изявлението му на 27.05.2001г. касае възражението за изтекла погасителна давност за втората вноска от наемната цена за 2007г., а не признаване на факта за недължимост на наема за 2008г. и за неползването на обекта. Решаващият състав е изложил съображения, че дори да е налице грешка и същата да не е поправена по предвидения в закона ред, то наемодателят не е доказал ползването на имота.
Изводите на въззивния съд, освен че са изградени при нарушаване на правилата за разпределение на доказателствената тежест относно релевантните за спора факти и обстоятелства, което има за последица и неправилно приложение на материалния закон, са неправилни и в частта за възприемане на мотивите на първоинстанционния съд относно наличието на признание от страна на пълномощника на наемодателя.
В протокола от проведеното съдебно заседание на 27.05.2011г. възраженията на ответника по иска са: за погасяване по давност на вземането за втората наемна вноска за 2007г., а по отношение на вноската, дължима за 2008г. , изявлението е, че имотът не е ползван от наемателя и последният не дължи наем. Пълномощникът на ищеца е заявил, че договорът е прекратен с едномесечно предизвестие с писмото, „получено на 09.03.2008г.”, а що се касае „до последната вноска на 2008г.: „приемам възражението на колегата”.
При така изготвения протокол съществува противоречие от една страна относно начина и момента на прекратяване на договора – 09.03.2008г., според твърденията на ищеца, и от друга – за недължимостта на наемната цена, според възприятията на инстанциите по същество. В тази смисъл, вероятно се касае за грешно записване на изказванията на пълномощника на ищеца в съдебното заседание, но независимо, че не е поискана поправка на протокола по реда на чл.151 ГПК, то тези изявления не следва да се считат за признания по смисъла на чл.175 ГПК.
Според посоченото процесуално правило, признанието представлява доказателствено средство, ако се отнася до факт, който е неизгоден за страната, която го е съобщила, или до факт, твърдян от насрещната страна, но съдът е задължен да преценява доказателственото значение на признанието на факта с оглед на всички обстоятелства по делото.
В случая, съдилищата биха могли да зачетат само признанието на факта дали през процесния период наемателят е ползвал имота, но не и признание, че наемна цената не се дължи. Възражението за недължимост на наемната цена е правен довод, основан на факта, че имотът не е ползван. Изявлението, че наемният е договор е прекратен с предизвестие от 09.03.2008г., не би могло да се квалифицира като признание за основателност на възражението, че цената не се дължи, и от друга страна това изявление не попада в приложното поле на чл.175 ГПК.
На следващо място, ищецът би могъл да оттегли направеното признание, без да е необходимо искане за поправка на протокола, тъй като признанието може да се дължи на допусната от него грешка. В тази хипотеза, признанието и оттеглянето му се преценяват с оглед на всички обстоятелства по делото, при съобразяване на правилата за разпределение на доказателствената тежест.
Предвид на констатираното в мотивите на въззивния съд несъответствие между приетия за признат факт и въведения друг факт за момента на прекратяване на договора, както и поради твърдението на въззивника за допусната грешка в изявлението от 27.05.2011г., то липсва изрично признание на пълномощника на наемодателя по смисъла на чл.175 ГПК.
По тези съображения не следва да се променят изводите относно момента на прекратяване на наемния договор с изтичане на срока на предизвестието – 09.03.2008г. За срока на действие на наемния договор наемателят дължи заплащането на уговорената наемна цена. Наличието или липсата на фактическо ползване на имота от наемателя, след като същият не е върнат на наемодателя и наемното правоотношение не е прекратено преди дата 09.03.2008г., е без правно значение за съществуването на вземането за наемна цена.
Съставът на ВКС определя размера на претендираната наемна цена за периода от 01.01.2008г. до 09.03.2008г. по заключението на съдебно – икономическата експертиза на сумата от 8709.83 лв. Обезщетение в размер на законната лихва се дължи от датата на настъпване на забавата за изпълнение на задължението за заплащане на наемната вноска по т.3.1.ІІІ на договора – 01.06.2008г. до предявяване на иска – 14.02.2011г. в размер на 2900.63 лв.
На основание чл.293, ал.1, пр.2 ГПК въззивното решение следва да се отмени в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете на касатора против [фирма] – М. В Щ., [населено място] за заплащане на сумата от 8709.83 лв., представляваща наемна цена за периода от 01.01.2008г. до 09.03.2008г., и за обезщетение в размер на законната лихва от 2900.63 лв. за периода от 01.06.2008г. до предявяване на иска и в тази част исковете се уважат. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да се остави в сила.
По разноските. Ответникът следва да заплати направените от касатора разноски по делото. Не е представен списък по чл.80 ГПК, като съдът определя разноските в размер на 767.66 лв. /506.56 лв. за първоинстанционното и въззивното производство и 261.10 лв. за касационното производство/, съразмерно на уважената част на исковете. Следва да се отмени и определението за изменение на обжалваното решение в частта за разноските.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 102/08.11.2011г., постановено по т.д.№ 251/11г. от Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 242/12.07.2011г. по гр.д.№ 694/11г. на Бургаския окръжен съд в частта за отхвърляне на исковете на [община] против [фирма] – М. В Щ., [населено място] за заплащане на сумата от 8709.83 лв., представляваща наемна цена за периода от 01.01.2008г. до 09.03.2008г., и за обезщетение в размер на законната лихва от 2900.63 лв. за времето от 01.06.2008г. до предявяване на иска – 14.02.2011г., както и определение № 339/06.12.2011г. за изменение на решението в частта за разноските, като ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма] – М. В Щ., [населено място], [улица], да заплати на [община], [улица] сумата от 8709.83 лв. /Осем хиляди седемстотин и девет лв. и 83 ст./ на основание чл.232, ал.2 ЗЗД, представляваща наемна цена за периода от 01.01.2008г. до 09.03.2008г. по договор за наем от 20.06.2006г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.02.2011г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 2900.63 лв. /Две хиляди и деветстотин лв. и 63 ст./на основание чл.86 ЗЗД, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за периода от 01.06.2008г. до предявяване на иска – 14.02.2011г., както и сумата от 767.66 лв. /Седемстотин шестдесет и седем лв. и 66 ст./ – разноски по делото.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: