6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№556
гр. София,20.06.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание десети юни през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 85 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби: 1/ по жалбата на [фирма], [населено място], срещу решение № 884 от 22.05.2012г. по в.т.д. № 4418/2011г. на Софийски апелативен съд, 3 състав, в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законна лихва в размер на 52 337 лева върху главницата от 67 710 лева за периода от 17.03.2004г. до предявяване на исковата молба; 2/ по касационна жалба на „О- Б.” срещу същото решение, в частта, в която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за разваляне на договора за продажба в хипотеза на евентуална евикция и за осъждането му да заплати на ищцовото дружество сумата от 67 710 лева- съставляваща връщане на продажна цена по развален договор за продажба и 1866,60 лева- направени необходими разноски – платени данъци и такси за недвижимите имоти, предмет на договора за продажба, ведно със законна лихва за забава върху двете главници, от датата на влизане в сила на съдебното решение, съответно присъдените разноски.
В касационната жалба на ищеца, [фирма], се сочи, че решението в обжалваната от него част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В касационната жалба на ответника по исковете, „О- Б.”, се поддържа, че решението е неправилно в обжалваната от него част, като постановено в нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Твърди, че са незаконосъобразни изводите на апелативния съд, че не е налице съдебна евикция, тъй като претенциите на третото лице- собственик на недвижимите имоти, били предявени с установителен иск, а не с ревандикационен иск. Според касатора, и при двата иска за собственост /осъдителен и установителен/ съдът се произнася на кого принадлежи правото на собственост, като този въпрос се разрешава със сила на пресъдено нещо. Кой иск ще бъде предявен зависи от това дали третото лице владее имота, като в случая, тъй като действителният собственик на имотите е бил в тяхно владение, съдебното отстраняване е проведено чрез установителен иск за собственост, а не посредством иск по чл.108 ЗС. От наличието на съдебна евикция – съдебно признаване на правата на собственика, се извежда довод за недопустимост на иска по чл.87, ал.1 ЗЗД, тъй като с влизане в сила на решението за съдебно отстраняване, договорът за продажба се счита развален. Поддържа, че „знанието” по см. на чл.188 ЗЗД не се ограничава само до вписани права на трети лица, а до всякакви възможни спорове, вкл. и до фактическото обстоятелство, че продавачът към момента на сделката не е бил във врадение на имотите и не го е предал на купувача. На тази плоскост се твърди, че неправилно апелативният съд не е ценил писмената декларация, подписана от всички съдружници на ищцовото ООД, в която се декларира, че те знаят за възможността да бъдат съдебно отстранени от имота. Жалбоподателят се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на решението до касация в обжалваната от него част.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, с изключение на касационната жалба на „О – Б.” в частта относно иска за заплащане на 1866,60 лева- направени необходими разноски – платени данъци и такси за недвижимите имоти, предмет на договора за продажба, ведно със законна лихва за забава върху тази главница, от датата на влизане в сила на съдебното решение. В таза част касационната жалба е недопустима, на основание чл.280, ал.2 ГПК. С изменението на чл.280, ал.2 ГПК, извършено с обнародвания в ДВ бр.100/21.12.2010 г. ЗИДГПК, в сила от 21.12.2010г., са изключени от обхвата на касационния контрол решенията на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 10 000 лв.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че искът по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора за продажба на недвижими имоти е допустим, тъй като ищецът не е съдебно отстранен по см. на чл.191, ал.1 ЗЗД. Според решаващия състав, съдебна евикция е налице единствено при постановено в полза на третото лице – собственик на имотите, решение по ревандикационен иск, като съдебно отстраняване липсва при уважен установителен иск за собственост на третото лице. Изложени са съображения, че за разлика от реализираната евикция /вследствие на ревандикационен иск/, т.нар. евентуална евикция, при която правата на лицето е възможно изобщо да не са предявени, но фактът, че те могат всеки един момент да бъдат противопоставени на купувача, е достатъчен, за да обуслови правния му интерес от разваляне на договора по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД и да претендира обезщетение за вредите, които търпи от неизпълнението на договора, по реда на чл.189, ал.1 ЗЗД. Посочено е, че знанието на купувача, че трети лица имат права върху имота, се извлича от вписванията, с оглед въведената за недвижимите имоти публичност при актовете с прехвърлително действие за недвижими имоти, които към датата на сключване на договора са направени по партидата на продавача. Приети са за ирелевантни за спорното право декларацията на съдружниците в ищцовото дружество относно хипотетичната възможност, поради съдебни спорове, трети лица да имат права върху закупените имоти, както и данните за неизяснения статут на земята, включени в информационния меморандум на [фирма] за целите на приватизационната сделка. Въззивната инстанция е счела за неоснователно и възражението на ищеца относно началния момент, от който продавачът изпада в забава за задълженията си към продавача по разпадналата се облигационна връзка. Според апелативния съд, с влизане в сила на решението, с което се уважава конститутивния иск по чл.87, ал.3 ЗЗД, настъпва задължението на продавача за връщане на цената и за заплащане на разноските за продажбата, тъй като изискуемостта е резултат от развалянето на договора, а то настъпва с влизане в сила на съдебния акт. Въз основа на това е направен извода, че нито датата на предявяване на иска, нито тази на сключването на нотариалния акт или отправянето на нотариалната покана за връщане на сумата преди решението на съда са правно значими за иска по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Касаторът-ищец, [фирма], в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че обусловилите изхода на делото материалноправни въпроси са: Кои са нормативните предпоставки за присъждане на обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД за забава на плащане при отпаднало с обратна сила основание?; В хипотеза на чл.87, ал.3 вр. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, какви са правните последици от настъпване на изискуемостта за връщане на даденото, поради отпаднало с обратна сила основание в съчетание с отправена към длъжника покана – искова молба, получена от същия на дата, предхождаща момента на настъпването на изискуемостта на задължението, с оглед обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД?; С оглед обратното действие на развалянето, допустимо ли е моментът на поставянето на длъжника в забава чрез покана по чл.84, ал.2 ЗЗД да предхожда момента на настъпване на изискуемостта на задължението за връщане на даденото, предвид продължителността на процеса по чл.87, ал.3 ЗЗД. Сочи, че въпросите са разрешени от атакувания акт в противоречие с практиката на ВС- т.1 и т.7 от ППВС №1/ 1979г., като се прави недопустимо смесване на „изпадането в забава” и „настъпване на изискуемостта” на вземането и се пренебрегва ретроактивното действие на развалянето. Наред с това, касаторът поддържа, че въпросите са решавани противоречиво от съдилищата – чл.280, ал.1 т.2 ГПК /решение № 417/ 2000г. по гр.д. № 1488/ 1999г. на ВКС/, като те са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касаторът- ищец сочи, че поканата за плащане на главницата е отправена с исковата молба, поради което формулираните от него въпроси във връзка с изискуемостта на вземането за главницата и забавата на длъжника не са относими за претендираната от ищеца законна лихва за забава от 52 337 лева върху главницата от 67 710 лева за периода до завеждането на исковата молба. За периода от завеждането на исковата молба до присъдената законна лихва от датата на влизане в сила на решението за разваляне на договора за продажба няма произнасяне на долустоящите съдилища, поради което този претенцията за лихва за този период не може да бъде предмет на жалбата, като касаторът не е искал допълване на първоинстанционното решение в тази част. Ето защо, по отношение на касационната жалба на [фирма], [населено място], не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол в обжалваната от него част.
Жалбоподателят, „О – Б.” – ответник по исковете, навежда визирани в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК основания за допускане на касационния контрол, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по значимия за спора въпрос „Какво разбира законодателят под израза съдебно отстранен купувач по см. на чл.191, ал.1 ЗЗД- единствено купувач, спрямо когото е бил уважен осъдителен иск за собственост по чл.108 ЗС или и купувач, спрямо когото е бил уважен установителен иск за собственост, предявен от трето лице, поради обстоятелството, че купувачът никога не е получавал владението на имота?”, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа, че въпросът „Как следва да бъдат заявени правата на третите лица върху спорния имот, за да се приеме, че третото лице знае за тях и е недобросъвестно по см. на чл.188 ЗЗД – дали това са само вписаните в имотния регистър права, които купувачът е длъжен да знае, или могат да се приемат като факти, опорочаващи добросъвестността на купувача и всякакви други действия, вкл. и фактическото владение на имота от третото лице, изрична писмена декларация и свидетелските показания за знание за бъдещи съдебни спорове?” е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение № 193/ 22.07.2011г. по гр.д. № 1324/ 2010г. на ВКС, II ГО, с което е прието, че при позоваване на добросъвестно владение по чл.70, ал.1 ЗС, добросъвестността е оборена вследствие предупреждение от третото лице, че имотът е спорен. Според касатора, от значение за спора е и въпросът „Когато купувачът в течение на висящо производство по предявен иск от трето лице / вписана искова молба / прехвърли имота на последващ купувач, за кого настъпват правните последици от съдебното отстраняване, респ. кой е легитимиран да предяви иска за връщане на цената?”, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставения от жалбоподателя въпрос дали е налице съдебна евикция при уважен установителен иск за собственост на третото лице срещу купувача, когато последният не е във владение на вещта, е от значение за предмета на спора относно разгледания иск по чл.87, ал.3 ЗЗД и е обусловил изводите на решаващия състав за допустимостта и основателността на този иск, поради което по отношение на този въпрос е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ЗЗД. Осъществено е и соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай. При липсата на задължителна съдебна практика, наличието на неяснота на разпоредбата по чл.191, ал.1 ЗЗД относно понятието „съдебно отстраняване” налага преодоляването й по тълкувателен път. Следва да се има предвид, че в цитираната от апелативния съд практика – решение № 424/ 24.01.2012г. по гр.д. № 1872/ 2010г. на IV ГО на ВКС, не се дава разрешение на поставения от касатора въпрос. В това решение е разгледана хипотеза на евентуална евикция при висящо производство по предявен установителен иск за собственост, което не е приключило с влязло в сила съдебно решение, за разлика от настоящия случай, при който с влязло в сила решение по отношение на страните по договора за продажба е установено, че трето лице е собственик на недвижимите имоти, предмет на договора за продажба.
По отношение на останалите два въпроса не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният въпрос, кога е налице добросъвестност на купувача по см. на чл.188 ЗЗД, е ирелевантен за отговорността на купувача относно връщането на продажната цена при съдебна евикция, каквато този касатор, поддържа, че е налице. Съгласно чл.192, ал.1 ЗЗД, при съдебно отстраняване купувачът винаги може да иска връщане на цената, независимо дали е знаел по време на продажбата за правата на третите лица, вкл. и когато продавачът е уговорил да не отговаря при съдебно отстраняване. Недобросъвестността на купувача към момента на продажбата е от значение единствено за отговорността за разноските за вещта /полезни и необходими/, които, на основание чл.280, ал.2 ГПК, не са предмет на разглеждане в касационното производство. Въпросът, свързан с прехвърлянето на имота от купувача след вписването на исковата молба, не е разгледан от въззивната инстанция, поради което не е обусловил и изхода на спора. С оглед липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК спрямо посочените два въпроса, съгласно т.1 от Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав не дължи произнасяне относно релевираните допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне, съгласно чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, по поставения от „О- Б.” материалноправен въпрос: „Какво разбира законодателят под израза съдебно отстранен купувач по см. на чл.191, ал.1 ЗЗД – единствено купувач, спрямо когото е бил уважен осъдителен иск за собственост по чл.108 ЗС или и купувач, спрямо когото е бил уважен установителен иск за собственост, предявен от трето лице, поради обстоятелството, че купувачът никога не е получавал владението на имота?”.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът, „О- Б.”, следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1164,61 лева /при данъчна оценка и цена на иска за разваляне на договора за продажба от 58 230,60 лева/.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл.280, ал.2 ГПК, подадената от [фирма], [населено място], касационна жалба срещу решение № 884 от 22.05.2012г. по в.т.д. № 4418/2011г. на Софийски апелативен съд, 3 състав, в частта, с която е потвърдено осъждането на „О- Б.” да заплати на [фирма], [населено място], сумата от и 1866,60 лева – направени необходими разноски – платени данъци и такси за недвижимите имоти, предмет на договора за продажба, ведно със законна лихва за забава върху тази главница от датата на влизане в сила на съдебното решение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 884 от 22.05.2012г. по в.т.д. № 4418/2011г. на Софийски апелативен съд, 3 състав, в частта, с която е потвърдено осъждането на „Областен кооперативен съюз- Б.” да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 67 710 лева- съставляваща връщане на продажна цена по развален договор за продажба, ведно със законна лихва от датата на влизане в сила на съдебното решение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 884 от 22.05.2012г. по в.т.д. № 4418/2011г. на Софийски апелативен съд, 3 състав, в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на иска на [фирма], [населено място], по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законна лихва в размер на 52 337 лева върху главницата от 67 710 лева за периода от 17.03.2004г. до предявяване на исковата молба;
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 884 от 22.05.2012г. по в.т.д. № 4418/2011г. на Софийски апелативен съд, 3 състав, в частта, с която е потвърдил първоинстанционното решение за разваляне на договора за продажба в хипотеза на евентуална евикция.
УКАЗВА на касатора „О- Б.”, в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1164,61 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ, делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва от страните с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, ТК, в едноседмичен срок от съобщението, в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба на „О- Б.”, като в останалата част определението е необжалваемо.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.