8
8
Определение по т. д. № 869/12 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 869/12 на ВКС, ТК, І-во отд. P. 1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№553
София, 18.06.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 869 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [община] срещу въззивно решение № 939/04.06.2012 г. по т. д. № 1586/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 204 от 25.11.2010 г. по т. д. № 505/2009 г. на Окръжен съд Благоевград.
С последното са уважени частичните исковете на [фирма] за заплащане на сумата 100 000 лв. – част от дължимо възнаграждение по договор за изработка на обща стойност 1 191661 лв., както и за сумата 67115,91 лв. – част от дължимата лихва за забава в пълен размер от 804131,50 лв. за периода 30.11.2004 г. – 23-11.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата и разноски за съдебното производство.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразили се в необсъждане на доказателствата, свързани с твърденията на ответника и липса на мотиви на въззивното решение.
Излагат се аргументи за това, че подписването от страна на общината на анекси към договора за строителство и уговарянето на конкретни цени и ставки за труд, печалба и пр. не означавало осигуряване на финансиране за заплащане на уговореното, и не доказвало, че ищецът бил задължен да изпълни тези работи по видове, количество, качество и пр. Счита, че приложените документи – образци 7 и 12 не установяват изпълнение на СМР, както и че експертизата не е извършила собствено замерване на земните работи, нито е установен моментът на извършване на СМР.
В жалбата са въведени възражения за неправилно преценени от въззивния съд доказателства по повод изпълнение на договора, за липса на произнасяне по доводи на страната и за немотивираност на съдебния акт.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с въпроси, свързани с липса на изложени мотиви, непроизнасяне по въведени доводи, както и за доказателствената сила на приемо-предавателния протокол /геодезическо заснемане/ и дали представлява признание на конкретно вземане посочването в писмени документи, че на даден обект са извършени СМР на конкретна стойност, като се е позовал на т. т. 1, 2 и 3 на чл. 280 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете на [фирма] са уважени в посочените размери, Софийски апелативен съд е приел, че между страните са съществували отношения по сключен договор от 31.05.1995 г. за изработка, по силата на който изпълнителят е приел да изпълни възложения му обект ”път [населено място] – [населено място] камен” при годишна цена на обекта за 1995 година 1 000 000 лв., със срок за изпълнение на годишната задача 31.12.1995 година.
Между страните са сключени анекси към договора, в които е уговорена печалба, допълнителни разходи за труд, за механизация и транспорт и средна часова ставка, а на 02.11.1995 г. е издадено строително разрешение № 27, презаверено през 2003 и 2006 г. от съответните длъжностни лица от [община]. Сключени са договори с дружества, осъществяващи контрол при изпълнение на строителните дейности, а със заповеди на кмета са определени и конкретни лица, осъществяващи инвеститорски контрол.
През 2004 г. между страните е подписано допълнително споразумение към договора за строителство, с което са се съгласили на подробни замервания на извършените СМР, като е уговорено при отклонения да се изготви нова количествено – стойностна сметка за извършените и неразплатени СМР по изграждане на пътя. С писма от 17.05.2005 г., 18.05.2005 г., 06.03.2006 г.; 07.03.2006 г. и 09.04.2008 г. общината е признала дължимост по договора на сумата 1 191661 лв., съставляващи неразплатени извършени от едноличния търговец СМР.
Съдът е посочил, че приемането на извършената работа на стойност 1197 253 лв. се установява изрично и от приложената генерална сметка, подписана от кмета на [община], както и от писма от председателя на ОбС и от кмета до МФ и МРРБ, съдържащи признания в този смисъл. Въззивният съд е приел, че процесните СМР са приети без възражения от възложителя още на 30.11.2004 г., с което приемане се е преклудирала възможността за възражения по чл. 264, ал. 3 ЗЗД.
По отношение на въведено от ответника по иска правопогасяващо възражение за давност съдът се е мотивирал, че срокът тече от момента на приемането на работата – 30.11.2004 г. и е констатирал, че не е изтекъл към датата на депозиране на исковата молба.
По отношение на основния процесуалноправен въпрос, макар и общо формулиран, свързан с отсъствие на мотиви на въззивния съдебен акт не може да се приеме за доказана основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е конкретен и да е от значение за изхода на конкретното дело, т. е. да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая, твърдението на страната е, че съдът не е обсъдил всички доводи и възражения, както и че ако са били изложени мотиви, то съдът би достигнал до различни от изложените фактически и правни изводи. Въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, съгласно изричната регламентация на процесуалния закон, както и да мотивира своя акт, не са решени в противоречие с трайно установената съдебна практика, нито са разрешени в противоречие с цитираната от жалбоподателя съдебна практика по ГПК /отм./, нито с процесуалните норми на приложимия процесуален закон. Формираните фактически и правни изводи на съда са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби.
Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на процесуалния и материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Недоказано е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като позоваването на т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС е неточно. Въззивният съд, и при действието на новия ГПК, не е освободен от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, защото действа преди всичко като решаваща инстанция по съществото на спора. Въззивният съд е задължен за изготви собствени мотиви, макар и да съществува процесуална възможност по чл. 272 ГПК да се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, когато се споделят фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Затова, дори и евентуално да е налице подобно препращане от страна на Софийски апелативен съд, какъвто извод не следва от съобразителната част на обжалвания съдебен акт, то обективно соченото процесуално действие не би могло да създаде твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното тълкувателно решение. Нарушението на изискването да се изготвят от въззивния съд собствени мотиви към делото е основание за отмяна на обжалваното въззивно решение като неправилно, но то не може само по себе си да бъде основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е обосновано и твърдението за наличие на основание по т. 2 на чл. 280 ГПК, тъй като въззивното решение е подробно мотивирано и съответства на дадените разрешения в цитираните съдебни актове на ВКС.
По отношение на въпроса за преклузиите по чл. 264, ал. 3 ЗЗД, не е налице въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Действително приемането на извършената работа съставлява не само фактическо действие на поръчващия, но и одобряване на извършената работа /изрично или мълчаливо/, че счита престацията на изпълнителя за съответстваща на уговорената. Възприетото от съда разбиране за елементите от фактическия състав на чл. 264, ал. 2 ЗЗД кореспондира с посочената в изложението съдебна практика, а и е съобразено, че след като при приемане поръчващият не е направил възражения за неточно /некачествено/ изпълнение, следва да се приложи презумпцията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД за правилно изпълнена работа. Одобряването на работата обуславя невъзможността за поръчващия да реализира отговорността на изпълнителя по чл. 265, ал. 1 ЗЗД, като иска поправяне на работата, заплащане на разходи, необходими за поправката или да иска намаляване на възнаграждението.
По отношение на въпроса за доказателствената сила на приемо-предавателния протокол не е налице основание за допускане на касационно обжалване по т. 2 на чл. 280 ГПК. Във въззивното решение не е бил разискван въпросът за доказателствената сила на приемо-предавателния протокол, а по отношение на приемането на работата съдът е обсъждал съвкупно и преценявал събраните по делото доказателствени средства относно факта на изпълнението, включващи освен писма, протоколи, актове, също и експертни заключения и свидетелски показания, както и изходящи от ответната страна писмени доказателства.
По въпроса за установените изисквания по отношение на елементите на признанието по смисъла на чл. 116, б. ”а” ЗЗД, а именно: да е изрично или с конклудентни действия, да е в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора и да се отнася до съществуването на самото задължение, не е налице обосноваване на приложно поле за допускане на касационно обжалване. В цитираното Решение № 100/20.06.2011 г. на ВКС се визира не само възможност за изрично признание на задължения, но и на такова, извършено с конклудентни действия, доколкото представлява действие, изразяващо волята на страната по договора да погаси задължението си. Не е за пренебрегване и преценяваното в тази връзка Решение № 18/02.03.2006 г. на Общинския съвет, в което също се съдържа инкорпорирано признание на въпросното вземане, което е било надлежно индивидуализирано чрез своето основание и размер.
По изложеното от жалбоподателя в т. ІІІ.1: „Как става предаването на изпълнени СМР – с акт обр. 19, с друг двустранно подписан протокол или с всякакъв документ и от кой момент длъжникът изпада в забава”, дори и да се приеме, че съставлява правен въпрос, не е доказано основание по чл. 280 ГПК, предвид позоваване на определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК. Това определение няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност /в този смисъл Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 по т. д. № 2/2010 на ОСГТК на ВКС/.
По въпроса за приемането на работата по договор за изработка е налице последователна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е служебно известна на настоящия състав и е оповестена чрез електронните системи и предлагани правни продукти. Според Решение № 4/831.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ВКС, ТК и решение по т. д. № 535/2010 г. на ВКС, ТК ІІ отделение, извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично /със съставяне на писмен акт, подписан от възложителя/, и че са достатъчни и конклудентни действия за това. Във всички случаи обаче, когато се касае до строителни обекти, за да се дължи плащане на възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД на изпълнителя, осъществените от нето СМР следва да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв на уговореното между страните в самия договор/ и на съответните строителни правила и норми.
По отношение на въпроса за финансирането на договора и за наличието или липсата на средства от съответния държавен/ общински бюджет за заплащане на изработеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай, общината участва в частноправни отношения като равноправен субект на частното право и по отношение на нея са еднакво важими всички общи принципи на облигационното право, намерили отражение в посочените от съдилищата нормативни актове. Касаторът не е обосновал останалите изисквания, за да се приеме, че е налице основанието по т. 3 на чл. 280 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, като в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените и поискани съдебни разноски за настоящото производство в размер на сумата 3792,30 лв. – адвокатско възнаграждение.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 939 /04.06.2012 г. по в. т. д. № 1586/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Осъжда [община], [населено място], пл. ”В. Л.” № 1 да заплати на [фирма] – М. А. М., [населено място] ЕИК[ЕИК] сумата 3792,30 /три хиляди седемстотин деветдесет и два лева и тридесет стотинки/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: